Интелигентните и полезни политици са същества, определено непознати за галактиката.
Преиздаването на всичко на Джордж Р. Р. Мартин продължава бясно и не му се вижда краят – какво не прави един мегауспешен сериал, нали? „Пътешествията на Тъф“ излиза за пръв път на български през 1996 г. под номер 32 в знаковата поредица „Избрана световна фантастика“, но оригиналното издание е от десет години по-рано. Но дори да не знаете това, бързо ще се досетите, когато се зачетете, защото текстът просто си лъха на ония времена – което понякога е хубаво, понякога не чак толкова. Тук не чак толкова.
В началото прецених книгата като подобие на „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс, отделните книги от която се издават между 1979 и 1992 г. Но след като Мартин започна методично да избива началните си герои, се усетих, че греша – ако не друго, то той е наистина отдаден на такива литературни деяния далеч преди да пристъпи към „Игра на тронове“. Хевиланд Тъф е доста неуспешен междузвезден търговец с отблъскваща външност и асексуално поведение, който говори по начин, който неминуемо те навежда на мисълта за убийство – по възможност като първо му запушиш устата. Не знам защо, но в упоритата му принципност и досадно морализаторстване видях ранна версия на Самуел Тарли, но може и да си внушавам. Все пак като позитив – обича котки и тяхното участие в книгата е сериозно, дори натрапчиво.
– Котките са най-интелигентните животни. На практика, всеизвестен е фактът, че имат парапсихични умения. Примитивните народи на Земята дори са ги боготворели.
– Изследвала съм народи, които боготворят и изпражнения – заяви раздразнено антроположката. – Това животно е само един гаден, мръсен и отвратителен звяр.
Тъф бива нает от съмнителна групичка, която е открила дирите на огромен тридесеткилометров кораб с полулегендарен статут, част от някогашните екологични сили на човешката федерация, създадени за биовойна с извънземни раси. В него се съхраняват банки с тъкани на всички познати видове от галактиката, които могат да бъдат клонирани и смесвани по всеки възможен начин – и за добро, и за зло. Дълго време корабът автоматично е опустошавал живота на една планета, но предстои да поеме отново из космоса – само е нужно да се реши въпросът за собствеността над него, а това може да се случи само по насилствен и доста абсурден път. Ще ви кажа само, че е намесен тиранозавър, а той далеч не е най-страховитото същество на кораба.
Станал едноличен собственик на кораба, Тъф се окичва с титлата „екологичен инженер“ и след доста скъп ремонт на планетата С’ютлам, където извършва и начално чудо с хляба и рибата (налице са библейски заемки, които аз лично считам за мързеливо авторово въображение) се заема да броди из галактиката и да се намесва тук и там. Джордж Р. Р. Мартин проследява неговите експедиции, при които той променя цели биосистеми със своите хрумки, а местните жители често са враждебни към действията му. Но при всички положения той се връща до С’ютлам, където постоянно множащото се население създава опасност от нова междупланетна война за територии – или жизнено пространство, ако предпочитате да продължим с историческите аналогии. И там той трябва да изиграе коронния си номер.
Първата половина на „Пътешествията на Тъф“ ми се стори твърде мудна и не чак толкова забавна – все пак очаквах истинска хумористична фантастика в духа на Адамс или „Стоманения плъх“ на Хари Харисън (и в никой случай като пак неговата „Бил, галактическия герой“). Втората част беше далеч по-интересна, но към края на основната история взех доста да се замислям какво всъщност влага в текста си Мартин отвъд забавлението и приключенията. От една страна, той ясно посочва, че религиозните постулати често са вредни, ако не са в крак с фактите – и че въздигането в култ на размножаването не е винаги добра идея, дори да е в синхрон с дарвиновата теория. От друга, екологичната тематика е изключително актуална по времето на написването на книгата (спомнете си сериалчето „Капитан Планета“, което е създадено броени години по-късно), тя и в наши дни е такава, например с „Водосрез“ на Паоло Бачигалупи. Доста видимо Мартин прокарва откровена малтусианска философия, оная натрапчива и пропагандна идея за неизбежния глад при увеличаване на населението и нуждата не само от ограничения в раждаемостта, но и в по-мащабни и насилствени съкращения на популацията, от които виреят всякаквите дивотии на конспиративните тероии. Да, това е литература, при това от автор, който се слави с абсолютната си безцеремонност към героите, но лично аз останах доста разочарован от посланието, което отправя Мартин в края, но няма да споделям подробности, защото ще е груб спойлер.
В крайна сметка „Пътешествията на Тъф“ ме остави със силно смесени чувства – имаше си забавление и приключения, но под тях основната идея на книгата е морално остаряла и откровено мизантропска. Мартин все пак 🙂
