За много хора Тадж Махал е най-романтичният паметник на света, изключителна демонстрация на любов на един съпруг към неговата жена. Но той също представя и нещо друго: глобализираната международна търговия, която донесла такова състояние на моголския владетел, че той бил способен да планира този изключителен жест към любимата си съпруга. Неговата възможност да го изпълни произтичала от дълбоките промени в оста на света, при което славата на Европа и Индия дошла за сметка на Америките… Златото и среброто, отнети от Америките, поели към Азия; именно това преразпределение на богатството дало възможност да бъде построен Тадж Махал. Не бил лишен от ирония фактът, че донякъде славата на Индия била резултат от страданието на „индианците“ на другия край на света.
Всички други издания на „Пътищата на коприната“ на Питър Франкопан включват под една или друга форма подзаглавието, че това е нова световна история. Защо това е изпуснато на българската корица заедно с името на автора, мога само да гадая, но силно се надявам да не е търсен ефект книгата да прилича на екзотичен любовен роман, най-вече защото ще разочарова невнимателните читатели. Самата книга от няколко години прави истински фурор по света, защото пренарежда пъзела на световната история по нов начин – не толкова европоцентричен. Това, разбира се, не е изведено до крайност, макар че още в началото Франкопан декларира с истинска жар:
Историята е изопачена и манипулирана, за да се създаде натрапчив разказ, при който издигането на Запада не просто е естествено и неизбежно, но е продължение на случилото се преди.
Въпреки агресивния си тон в началото, той всъщност е създал една много четивна световна история, в която отделя достатъчно внимание както на познатите на всички нам събития от Древна Гърция и Рим, религиозната обсесия и постоянните войни през Тъмните векове и особено нашествията от азиатските степи, така и на не толкова познати страни на отношенията между Запада и Изтока. И особено в периода, когато Западът е много по-ограничено понятие, а Изтокът е безкрайна земя, пълна с вълшебства. Взаимните влияния по пътищата на коприната – и всички останали пътища, които Франкопан обрисува, са изключителни, и всеки може да научи по нещо ново. Например ето това:
Оживеността на културната обмяна при сблъсъка на Европа и Азия била удивителна. Статуи на Буда започнали да се появяват едва след като култът към Аполон се утвърдил в долината на Гундхара и Западна Индия. Будистите се чувствали застрашени от успеха на новите религиозни практики и започнали да създават свои собствени религиозни изображения. Наистина, съществува взаимна връзка не само при времето на поява на най-ранните статуи на Буда, но също при техния външен вид и модел: изглежда, че Аполон представлявал шаблона, ето какъв бил резултатът от гръцкото влияние. Дотогава будистите се въздържали силно от визуални изображения, сега съперничеството ги принудило да реагират, да заимстват и да правят нововъведения.
Макар да не мога да си представя как атлетичният Аполон се превръща в дундестия Буда, но това е друга тема 🙂
Една от основните и добре защитени тези на книгата е колко мащабна е била търговията през повечето векове – и че глобалните ѝ измерения далеч не са достижение на последните век-два. Франкопан например цитира Плиний Стари, който през I век се оплаква, че високата цена на коприната „позволявал на римските дами да блестят сред обществото“. Още повече, според автора „100 милиона сестерции годишно се източвали от римската икономика и се вливали в търговията на задграничните пазари.“ Повече по темата за лукса, с който се обграждат малка част от римляните, може да откриете в книгата „SPQR“ на Мери Биърд, тези дни ще пиша и за нея.
Разпространението на религиите също тече по тия пътища на коприната, при това в мащаб, който не подозирах:
До средата на VI век имало архиепископи дълбоко във вътрешностите на Азия. Градове като Басра, Мосул и Такрит имали процъфтяващо християнско население… Градове като Мерв, Гундешапур и дори Кашгар, градът-оазис, който бил врата за Китай, са имали архиепископи много преди Кентърбъри. Те били големи християнски центрове преди първите мисионери да достигнат Полша или Скандинавия. Самарканд и Бухара (в съвременен Узбекистан) били родно място на процъфтяващи общности хиляда години преди християнството да бъде донесено в Америките. Наистина, дори през Средновековието имало много повече християни в Азия, отколкото е Европа.
Той описва и как Западът с лека ръка захвърля вековните цивилизационни и научни достижения под агресивния натиск на триумфиращото християнство, което особено добре се котира сред невежите (запалването на Александрийската библиотека е достатъчно доказателство за това). Франкопан цитира Св. Августин в типично изстъпление срещу знанието: „Хората се стремят да знаят заради самото знание, въпреки че знанието не им носи никаква полза.“ Авторът допълва, че „според него любознателността не била нищо друго освен болест“. И продължава:
Това презрение към науката и знанията обърквало мюсюлманските автори, които изпитвали огромно уважение към Птолемей, Евклид, Омир и Аристотел. За някои хора нямало съмнение чия била вината за това. Историкът ал-Масуди пише, че някога древните гърци и римляни са давали възможност на науките да процъфтяват; след това те приели християнството. Правейки това, те „заличили белезите на знанието, премахнали неговите следи и унищожили неговите пътеки.“ Науката била победена от религията. Това е почти пълна противоположност на света, какъвто го виждаме днес: фундаменталисти били не мюсюлманите, а християните; тези, чиито умове били открити, любознателни и щедри, живеели на Изток – и определено не в Европа…. Те били изостанали интелектуално.
И това не се променя през следващите векове, дори се засилва чак до Великите географски открития.
Веднъж Вашку да Гама пленил кораб, пълен със стотици мюсюлмани, които се завръщали в Индия след поклонение в Мека. Пренебрегваки отчаяните и щедри предложения на хората на борда да платят откуп, той нареди корабът да бъде подпален в едно толкова гротесково действие, че свидетел открито признал: „Ще помня какво се случи до последния ден на живота си“. Жените предлагали бижутата си, за да молят за милост да не бъдат предадени на пламъците или на водата, а други стискали в ръце децата си, опитвайки се да ги защитят. Да Гама наблюдавал невъзмутимо, „жестоко и без капка жал“, докато и последният пътник и член на екипажа не се удавил пред погледа му.
Всъщност след Средновековието разказът на Франкопан малко или много губи декларираното от него стремление да бяга от европоцентричността – тогава и се полагат основите на колониалните империи, а Азия изостава все повече и повече, така че може би е логично. Последните няколко века не съдържат почти нищо непознато или погледнато от различен ъгъл, но поне завършват изложението до наши дни, когато отново части от Азия са център на световното внимание, вече заради нефтените залежи. Ако мога да сравня с една друга мащабна историческа книга, която излезе наскоро, „Под различни небеса“ на Норман Дейвис, то в „Пътищата на коприната“ личи наистина солиден стремеж да се избегнат лесните и клиширани хронологии и едностранчиво проследяване на събитията от гледна точка на европейските сили. Както и в други книги, и тук българите практически не присъстват, но това се отнася и за цял куп други народи. Като цяло книгата е лека и приятна за четене и определено може да разчупи малко внушените от училищния чин шаблони на мислене.
Поздравявам издателството за решението да оставят всички така необходими бележки, макар да заемат цели 161 страници. Но още една сериозна корекция също не би била излишна.
Още по темата
