Добре ли си? – попита той. Момчето кимна. Сетне потеглиха по асфалта под бронзовата светлина, тътрейки крака през пепелта. Всеки от тях беше целият свят за другия.
Кормак Маккарти е непоклатимо разположен по върховете на канона на съвременната литература, изключителни книги като „Тук няма място за старци“ и „Кървав меридиан“ са достатъчно свидетелство за това, но досега все пропусках иконичната му творба „Пътят“, преди години я почнах в лош в момент и не успях дълго да вървя редом с бащата и сина през пепелта. Преди няколко дни обаче улучих правилното настроение за нея и се потопих в тази безутешна история от страшното бъдеще, в което часовниците са спрели едновременно, човечеството е изтребено почти до крак, слънцето се е скрило, няма птици, а малцината оцелели след изчерпването на ресурсите са се отдали на канибализъм.
Знаеше, че момчето беше единственото нещо, което стоеше между него и смъртта.
В прекрасния преводачески предговор романът е описан достойно, дори човек по трудно представима случайност да не е запознат със сюжета му. След горепосочените два изключителни романа мислех, че имам представа в какъв свят ще навляза, но грешах – в тази книга пестеливостта на думи, цветове, движения и мисли хипнотично те привличат в своите обятия. И не ти остава нищо друго, освен да следваш тези двамата скиталци, да споделяш техните мъки и болки, редките мигове на… ако не щастие, то поне нестрадание, когато се чува например „последната музика на земята, издигнала се изпод пепелта на нейните руини“, а целта е една – търсене на митичните добри хора и избягване на всички останали оскотели безумци.
Никой не иска да е тук и никой не иска да си тръгне.
Има нещо неустоимо налудно в тактуването на тези страници, от редките спомени от миналото до предизвикателствата на настоящето и липсата на бъдеще, от глада до случайното относително изобилие, от ширналите се пространства на погубения свят до плашещите затвори на оцелелите къщи, от които детето така се страхува, от срещите със злото и нуждата да направиш добро, когато можеш. Или когато трябва. И да трепериш над крехкия живот редом с бащата, за когото „малко бяха нощите, през които, лежейки в мрака, да не бе завиждал на мъртвите“. Бащата, който може да предаде на сина си само две послания: да продължава да върви, защото „Не знаеш какво има там надолу по пътя“, както и „Ти трябва да носиш огъня“, все някой трябва. Защото това пътешествие към океана, който вече не е син, е пътешествието на целия човешки род от зората на историята – срещу всички шансове и срещу изкушението да се превърнеш точно в това, от което се страхуваш, макар така да би било по-лесно.
„Пътят“ основателно се превръща в знаков роман в годините след написването си, навярно мнозина го тачат и заради екранизацията, но съдейки само по трейлъра, във филма има доста екшън, докато за мен истинското въздействие на романа е в бездействието, във взирането в пустошта, в движението без истинска цел и посока заради самото движение, което е живот. В минорната и дори угнетяваща атмосфера на края на дните и броденето из долината на смъртната сянка, в която се е превърнал светът.
