Бил Брайсън пътешества отново из добрата стара и лошата нова Англия

– Ринго Стар от „Бийътълс“ е отишъл да си купи чук от нашата местна железария и те е поздравил, а ти не си счела за нужно просто да ми го кажеш.
– Беше просто един чук – отбеляза тя.

 Един динозавър броди из Англия. Динозавър на име Бил Брайсън. Преди двайсет години той е бил новодошъл на Острова, устремен, шумен американец, и го е разгледал с едни очи – написал е „Записки от един малък остров“, която ще прочета скоро. Сега, в заника на живота си, той прави нова обиколка на мястото, което вече нарича свой дом – и хич не е щастлив от това, което вижда.

   „Пътят към Литъл Дриблинг“ е най-пространната комбинация между хумор и мрънкане, която може да си представите. Аз самият съм ултимативен мрънкалник (или по новоговорно – „хейтър“), затова и честно си признавам, че книгата ме забавлява искрено, но все пак ясно си давам сметка, че Брайсън избира да бъде откровен и сприхаво да насоли всичко и всички, че са се променили от съвършеното състояние, което явно е било времето на неговата младост… а този тип мислене очевидно засяга не само обикновените възрастни, но и авторите на бестселъри (в тоя ред на мисли се сещам за „22 ноември 1963“ и „Джойленд“ на Стивън Кинг, и двете книги отвъд трилъровата си опаковка са всъщност носталгията на Краля по младостта и времето, когато всичко е било съвършено от негова гледна точка).

Ако останалата част от света изчезне утре и остане само Британия, все още би имало хубави книги, театър, стенд-ъп комедии, университети, способни хирурзи и така нататък. (Освен това Англия ще става всеки път шампион на световното по футбол, а Шотландия ще преминава усешно квалифициите.) Такова нещо не може да се твърди за много други нации. Ако Канада е единствената страна, която ще оцелее, светът би бил по-приятно място с по-учтиви хора, но ще се играе прекалено много хокей. Ако пък оцелее Австралия, ще има страхотни барбекюта и сърфинг, но за забавление ще зависи от Кайли Миноуг до степен, която, с моите уважения, ще е прекалено голяма.

  Брайсън обикаля Англия надлъж и нашир… и трябва да отчетем, че страната не е много по-голяма от България (малко над 130 000 кв. км), но приютява 50-милионно население. Вниманието му е насочено основно към местата, които е пропуснал, като е писал предната книга, но успява да направи и интересни засечки с какво е било някога тук и там. Като цяло наблюденията му са негативни – моравите пред къщите са изместени от паркоместа, всичко е много скъпо, безброй малки магазинчета, в които е влизал веднъж-дваж, са фалирали, а на едно място Брайсън успя да разкритикува дори един влак, че е твърде… шарен отвътре. Като сприхаво старче той обикаля и извършва масова мърморизация наред, като одобрението му печели само английската природа там, където се е запазила. В почти всеки град той съзира признаци на упадък, които често обвързва с намаляването на общинските разходи за поддръжка.

Трагично е, че на толкова много места общинските чиновници са убедени, че могат тихомълком да намаляват разходите и никой няма да забележи, нито пък някой ще го е грижа. Трагедията за страната се крие в това, че те може би са прави.

  От друга страна, писателският талант и огромната ерудиция на Брайсън превръщат неговите хейтописи в прекрасни разходки из историята – зад обикновените сгради се крият необикновени случки, които безотказно показват колко колоритни и странни са британците и техния светоглед. Историята е мястото, където Брайсън се чувства на място – и там е щастлив, там е истинската стойност на книгата, защото чувството му за хумор е помитащо, когато има на разположение добър материал, а тая земя колкото малко по-голяма човешка длан е претъпкана с история. Забавлява ме лековатото му отношение към смъртта – без капка жал той описва съдбата на различни негероични британци и си прави гаргара с тях и неблагополучията им. В миналото той е много повече у дома си, отколкото в съвремието – и сам си дава сметка за това, признавайки, че ако получи диктаторска власт, много неща ще се променят…

ДДС върху храната би бил първият от много данъци, които бих въвел. Бих въвел и данък върху мъжката бижутерия, върху глупавите конски опашки, данък върху носенето на отворен чадър, въпреки че вече не вали, върху писането на есемеси, докато вървиш; плащаш данък, ако музиката, която слушаш, се чува извън слушалките ти; данък за прекалено бавно ходене на пълни с хора места; за татуировка върху кокалчетата на пръстите; за покапана боя върху тротоара, данък върху притежаването на вбесяващо дребно куче и върху автомати, които не връщат дребни пари. Всички тези данъци, взети заедно, според мен само за месеци ще компенсират държавния дефицит.

  Едва ли „Пътят към Литъл Дриблинг“ ще свърши работа за туристически цели, макар че на няколко места Брайсън все пак признава, че е хубаво и си струва да се посети. Особено ако си падате по пространни разходки сред природата – и не се страхувате от крави, които, оказва се, са доста агресивни – тази книга ще ви даде много добри напътствия. Англия през очите на Брайсън е страна, която върви към своя заник с бързи крачки. Нормално, всяко поколение смята, че с неговото остаряване светът се покварява и отива към свършека си, само дето обновление винаги има зад ъгъла… поне засега, че като гледам днешните млади… 🙂

   Скоро ще прочета и първата книга, не знам защо реших да започна с втората, но се надявам младият Брайсън да ми се услади повече от мърморкото, който шества по страниците на тази книга – дори и с безспорното умение да създава смях от нищото, но и да прави от мухата слон.