Още с прочитането на „Девет на осми“ в дебютната „Granta България“ името Зорница Гъркова се запечата в главата ми. Куриозното е, че аз познавам момиче с това име, но не направих връзката. Е, оказа се тя и какво по-хубаво. Преди месец най-сетне взех нейния дебютен сборник „Пътят на мравките“, част от поредицата „Нова проза“ (от която вече ви представих “Трудният начин” на Христо Раянов и „Хората, които заспиваха сами“ на Светослав Тодоров, скоро ще пиша и за „Без упойка“ на Надежда Дерменджиева), и още със зачитането разбрах, че онзи разказ не е случайно попадение. Без съмнение Зорница Гъркова има огромен талант, а и нужното умение да го използва. И ако в ръцете ми е един дебют, ще си говорим пак след десет години – без да казвам прекомерно голяма дума, но запомнете името на това момиче, доверете ми се – дори на чисто интуитивно ниво от кратките ми разговори с нея усещам дълбини и чувственост, които са в основата на литературата в истинския смисъл на думата.
Лекото, хайляшко начало на сборника подлъгва – реалността и дигиталния свят не са далеч от смесване обаче със сигурност. Следва именно чудесният разказ „Девет на осми“, в който студентският ентусиазъм се сблъсква със смъртоносни проблеми, подобна е тематиката и в натоварения с много смисъл „Името“. „Лов на пъдпъдъци“ малко ми убягна, но на следващия – „Страшна история“ – се смях с глас и си мислех какво би направил Кинг с този сюжет (нещо много по-кърваво, знам). „Cliffs of Moher“ си има със сигурност собствена завръзка в главата на Зори, а и се досетих доста рано за края.
И тук някъде от просто хубаво усещане за добри разкази, написани с лек и четивен стил, се бухнах в дълбокото. „Мед от зюмбюли“. Трогателен разказ, неочаквано за млад автор вдълбочен, меланхоличен, с мощна символика и тиха нега, вплетена в него. След като го завърших, се върнах и го препрочетох, усетих уханието на едни от любимите ми цветя, усетих болката, вплетена в тия страници, както и силата на митологичната нишка в него. Този разказ е най-доброто доказателство, че това момиче е тук, за да остане.
Под впечатлението от него последните три разказа – „Тролейна история“, „Раковината“ и „Пътят на мравките“, – дори и доста мрачни, психологично ориентирани и с остра социална критика, ми допаднаха, но не успяха да ме откъснат от витаенето в предходната творба.
Пропуснах един разказ нарочно. „Трамвай №5“. Той е за политиците в разгара на протестите. Но вчера имаше #оставка. И беше чудесно съвпадение, че точно в този ден зачетох сборника и съпреживях със Зори деянията, които героинята ѝ безцеременно причини на тая паплач.
Стилово Зорница Гъркова почти е завършила шлифоването си, но има накъде и да се развива. Лично аз се надявам тя да се насочи към по-сериозните разкази, с контекст и внушение, защото ѝ се отдават, и си мисля, че точно това и ще направи, някак си не мога да я асоциирам с по-лековати неща. Стискам ѝ палци и прогнозирам, че нейното име ще е едно от големите след десетина години, ако се вдълбочи в писането. Помнете думата ми.
Сборникът „Пътят на мравките“ може да бъде намерен със сигурност в книжарница „Български книжици„, от там си взех и други от поредицата.
От същите жанрове
