През цялата история на Диска повечето върховни жреци си бяха сериозни, набожни и съзнателни мъже, които са направили всичко възможно да изтъклуват желаниято на боговете, като понякога са изкормвали и одирали на живо стотици хора само и само да се уверят, че съвсем точно схващат волята божия.
За последно четох „Пирамиди“, седмата книга от поредицата за Света на Диска, преди четиринайсет години, навярно и преди това ми е попадала, но това вече е в мъглата на предблоговото време. Тази поредна забавна история на Тери Пратчет стои само в близост до основната поредица, както царството, което избягва да е в центъра на събитията, стои благоразумно встрани от кипежа на времето. В него е вградена много от „мъдростта на… съвременниците“, защото там времето така и не е могло да се придвижи достатъчно, за да формира древност, а за това определено роля имат напъпилите навсякъде пирамиди, с които царството е прочуто. А за да не изпускаме из поглед важните неща, ще ви кажа, че точно тук може да откриете и интересна вариация на познат мит, според която мястото, където един огромен кораб с по двама представители на всеки животински вид на него е изсипал насъбралия се тор, е било наречено Анкх-Морпорк…
Хората имат нужда да вярват в богове, дори и само защото трудно можеше да се повярва в човеци.
Точно където се отправя и наследника на пирамидното царство, за да се научи на почтения занаят на наемен убиец, което е приятно разнообразие от живота като фараонски син. Или както се изразява простичко Пратчет: „Тепик не бе обучаван. Образованието се бе наместило върху него подобно на пърхут“. Важни неща има да научи, сред които основното в занаята: „Не стигаше и само да не вдигаш шум, защото дребните отсечки прокрадваща се тишина винаги будят подозрение. Номерът е да се плъзгаш в нощта с тиха увереност като въздуха“ – умение, което силно ще му послужи, когато му се наложи скоропостижно да се върне и да заеме трона след известни знаци свише. И да разбере, че определено му липсват меките завивки и канализацията, но още повече възможността наистина да царува. Тя определено му е отнета от върховния жрец, който единствен е наясно как стоят нещата и какви трябва да останат завинаги.
Когато умреш, първо губиш живота си. После и илюзиите.
Но някои грандиозни идеи си имат цената. Решението да се построи особено впечатляваща пирамида за починалия владетел (който в отвъдживото си битие отчаяно се опитва да откаже тази чест) води както до „квантов скок напред в пирамидологията“, така и до сериозни проблеми от висшата математика, които дори разрояването на строителите не могат да решат. Нужна е помощта на най-великия математик на света, но кой е той ще трябва да научите сами. С две думи – за твърде младия фараон има твърде много проблеми, но той дори не знае с какво предстои да се сблъска – със сбъдването на всичко, в което хората вярват (което води до тъжната констатация: „Всичко, в което сме вярвали, се е сбъднало. Но онова, в което вярваме, не е същото, в което си въобразяваме, че вярваме.“) И тук Пратчет е недвусмислен в поредния си гениален коментар, скрит под хумористично одеяние: „Проблемът с боговете е, че след като достатъчно хора започнат да вярват в тях, се появяват. А това, което се появява, не е онова, което първоначално е било замислено.“
Животните не биха могли да постъпват така. Трябва да си човешко същество, за да си толкова истински тъп.
Не мога да си обясня защо „Пирамиди“ не ми хареса, както някога – навярно ще да е от годинките и светогледа. Може и от математиката да е, де да знам, но със сигурност, макар да се забавлявах от сърце на места, в по-голямото си протежение книгата просто си вървеше мирно и безметежно, а събития да вълнуват сякаш си имаше предостатъчно наглед. А може би просто не улучих момент да я чета, то какво ли в този свят е наред, че и удоволствието от четенето да е гарантирано.
