„Пустинното копие“ е насочено и срещу демоните, и срещу хората

  Питър В. Брет успя да грабне вниманието ми със „Защитения“, макар стилът му на писане да е доста различен от тези, които в последно време ми доставят удоволствие – Абъркромби и Мартин. Оригиналният сетинг с разнообразни демони, които излизат от земното ядро всяка нощ, определено беше разработен добре, а няколкото главни и множеството второстепенни герои даваха няколко различни гледни точки. Точно този мащаб ми допадна, не си падам по книги с един главен герой, който в продължение на томове наред е единствената централна фигура – изключение от това правило са книгите на Патрик Ротфус, който го прави добре.

   „Пустинното копие“ е едновременно продължение и предистория на „Защитения“. С писателски майсторлък Брет връща лентата назад и разказва както за пътя към властта на „лошия“ от първата книга – лидера на красианците Ахман Джардир, така и продължава историята от мястото, където тя приключи – похода на пустинния народ към Зелените земи и двойнствената роля на тази инвазия. Демоните, разбира се, трябва да бъдат победени по един или друг начин, но подчиняването на доста примитивните привички на завоевателите едва ли може да допадне на жителите, които са на пътя им.

    Образът на Защитения продължава да се задълбочава и това ми допада, няма го скучното обожествяване на абсолютния герой, дори напротив – не може да се отрече, че някои от постъпките му са спорни от морална гледна точка. Посоката на одемоняването му определено дава интересна идея за развитие в третата част, пък да видим. Друг от главните герои – лечителката Лийша се развива като същински лидер на своята общност, а някои от по-неприятните типове от първата част изживяват така модния напоследък катарзис и започват да действат в по-конструктивна посока. Брет дава свобода на развитие и на по-странични герои без специални сили и това са интересни линии на сюжета.

   Разделена видимо на различни части, „Пустинното копие“ разширява и придава плътност на света на Брет. Подробното обследване на красианското общество и разказа за детството и обучението на техния лидер са интересни, макар да продължава силно да ме дразни клишираната идея за лошите и диви племена с култура, копираща доста черти от исляма, които са задължително агресивни и надменни. От друга страна, и северните народи не са описани с хубави краски, а по-скоро като лениви и отмиращи бавно зад своите защитени стени, та може би има известна логика в това да бъдат смесени тези две крайности, за да живне човешката кръв.

   Най-общо казано, „Пустинното копие“ тъпче малко повече на едно място от предшественика си, но дава интересна дълбочина на героите. Изкефи ме, че развитието на защитните магии продължава, както и че не са спестени доста брутални сцени на битки както между хора и демони, така и между хората помежду им. Само като сянка над тях надвисват непознати досега видове демони, които са по-високо в йерархията и имат потенциала да организират стихийните си събратя, така че да са ефективен отговор на демоноунищожителните тактики на красианците. Чакам третата част – The Daylight War – с нетърпение.

   Още ревюта за „Пустинното копие“: в „Омагьосаното време“ и „ShadowDance“.