Човекът не е съвкупност от химични реакции, той е съвкупност от идеи.
Изд. „Протон“ продължават славната си мисия да ни запознават с младежките романи на великия Робърт Хайнлайн, а след „Космическото семейство Стоун“ и „Червената планета“ идва ред на нещо изключително специално – първия издаден роман на автора, неговата „голяма крачка“ в територията на книгите за млади. В чудесния предговор е описано как се стига до това му решение, както и защо е решил да пише точно по този начин – защото „той не можел да понася детските книги, които му давали, когато той самият бил дете – благопристойни, превзети и наставляващи отвисоко децата.“ Затова и бъдещият велик фантаст си изработва простички правила, които да следва:
Никога не пиши наставнически (към децата). Не опростявай речника, който използваш, нито интелектуалната концепция. И към тях добавил впоследствие подправилата. Без реални любовни отношения, женските персонажи ще изпълняват основно ролята на статисти. В историята трябва да има много действие и приключения.
И резултатът надминава всички очаквания – Хайнлайн пише дванадесет младежки романа, които не просто стигат до безброй читатели, те променят света с неуловимата магия на литературата: „Тези книги повлияли на цяло поколение млади американци, включително и на доста от онези, които помогнали на Америка наистина да стигне до Луната.“ И ми се струва, че също както „Невромантик“ на Уилям Гибсън, и тези книги могат да се нарекат самосбъдващо се пророчество.
Самата история в „Ракетният кораб Галилео“ увлича още от първите си страници. Точно както и в другите два младежки романа на Хайнлайн, и тук срещаме едни умни хлапета, които са увлечени в научния кипеж на своето време и вместо да се занимават с игри и празни забавления, предпочитат да изстрелват ракети. Което не винаги се получава достатъчно тихо и кротко, но родителите им ги подкрепят в техния взривоопасен ентусиазъм, независимо че тези чудно смели хлапета „имаха обичайното ниско мнение за умствените процеси на възрастните“. Мечтите им внезапно се издигат до небесата, когато в картинката се появява (по доста злощастен начин, бих казал) „атомният чичо“ на едното от децата, цял-целеничък световноизвестен учен, който си е наумил нещо грандиозно. И то е нищо по-малко от първи пилотиран полет до Луната, за което му е нужна и помощта на тези гениални хлапета.
Хайнлайн помества своята история в началото на втората половината на XX век, в близкото бъдеще спрямо момента на издаването ѝ през 1947 г. Следвоенната епоха точно е започнала, изпълнена с надежди, че Втората световна война е последният голям конфликт и че наскоро учреденото ООН ще наложи мир по цялата планета. Такива податки са пръснати доволно из текста – говори се за световната полицията към ООН, за ядрен опит, извършен от организацията през 1951 г., за достигащи навсякъде ракети под техен контрол, и най-важното, дълбоката убеденост на един от героите: „“С войните е свършено, всеки го знае“. Авторът влага надеждите на своето поколение, че вече всичко ще е различно, че светът вече ще гледа нагоре, към звездите, а не в деленето помежду си. И вярва, че точно американците ще поведат света натам, защото: „Ние имаме традиции на свобода – лична свобода и научна свобода. Тази свобода не се поддържа с отказ от поемане на рискове.“
Точно както и в другите си книги за младежи, и тук Хайнлайн не се скъпи на научни обяснения, героите си говорят и за основите на математиката, и за нейните висини, за сложни изчисления и рисковете на космическите полети, децата смело и безпроблемно боравят с оръжия, а възможността за експедиция до Луната не е спъвана толкова от научни предизвикателства, колкото от това да получат разрешение от родителите си да заминат. Тази Луна, която според автора скоро ще има „хубави, шумни нощни барове и няколко клуба за боулинг“, защото „е обречена някой ден да стане туристическа дестинация и не знам забелязал ли си как, когато туристите отидат на ново място, първата им работа е потърсят същите забавления, които биха могли да намерят лесно и у дома.“ Но това е оставено за бъдещето, когато Хайнлайн ще напише „Луната е наставница сурова“.
В този роман по-важно е приключението – и надвисналите тайнствени зли сили, които се опитват да го осуетят. Няма да издам и думичка какво се случва на самата Луна, където за мен лично неочакван обрат запрати романа в съвсем различна орбита (позната от един по-скорошен филм всъщност, ето откъде може да е дошла идеята за него, но не мога да ви кажа кой е, защото ще разкрия ключовата тайна в сюжета), в която смелият учен и децата трябва да се борят не само за своето оцеляване, но и за спасяването на света – в най-добрите традиции на литературата за млади.
„Ракетният кораб Галилео“ е от книгите, за които трябва мислено да се пренесеш назад във времето, да забравиш едни трийсетина години от живота си и просто да станеш за броени часове онова хлапе, което методично опустошаваше секцията с фантастика в градската библиотека, тогава нямах насита на космически пътешествия и приключения из непознати земи. Ако тогава бях прочел тази книга, бих я заобичал от сърце – и мога смело да кажа, че и сега тя вълнува и припомня не само за един различен свят, но и за това как тази планета има дяволска нужда от повече хора с мечти и знания за космоса, точно какъвто завет остави и великият Карл Сейгън в неговата „Бледа синя точица“.
Книгата, както и другите на автора (обърнете внимание на сборниците „Бъдещи истории“ том 1 и том 2) може да се поръча от сайта на издателството: https://protonpluss.com/.
