Мащаб и пак мащаб. След тетралогията “Хиперион”, “Фондацията”,“Дюн” и многологията за Ендър и Бийн, поредицата за Рама бе логично продължение на страстта ми към мащабни и пространни фантастични опуси. След нея останаха Одисеите и вече ще го мисля. Артър Кларк е един от титаните на фантастиката през XX век, според доста хора дори най-добрият, макар че аз лично отдавам предпочитанията си на Симънс и Хайнлайн.
Първият том на “Рама” е с меки корици, но с прекрасна хартия, така че се ядва. В него са сбрани “Среща с Рама” и “Рама II”, след които в мен остана адско нетърпение да започна и следващите две части – “Градината на Рама” и “Рама се разкрива”.
“Среща с Рама” е изключително каноничен роман в традициите на западната класическата фантастика от десетилетията преди края на миналия век. Гигантски космически кораб навлиза в Слънчевата система, изненадвайки цялото човечество, което тъкмо се е заело с разселване на Марс и Меркурий и едва-що е започнало да си играе на междупланетна дипломация. Спешно преквалифицирана мисия достига кораба, наречен Рама, успява да проникне в него и започва да го изследва за краткото време преди той да се гмурне в Слънцето. Първоначално мъртвият кораб се оказва изумително творение на абсолютно неразбираем извънземен разум и загадките се трупат много по-бързо, отколкото е възможно да бъдат разрешени… Драмата се засилва с изпратената ядрена ракета от независимите меркурианци, а участта на Рама изглежда предопределена по курса му към звездата ни…
“Рама II” е вече сериозната част. Изминал е по-малко от век от посещението на първия “Рама”, но в този век Земята изпада в най-тежкия си икономически и социален колапс в цялата история. Не само космическите колонии са унищожени, но и самата цивилизация е на ръба на самоунищожението. Бавното съвземане връща нещата в релси, но човечеството е вече съвсем различно – страхливо и без идеали. Сред такива условия нов космически пришълец, видимо идентичен на предния, навлиза в Слънчевата система и нова мисия поема към него.
Писана 17 години след първата книга, тук Кларк е много, много по-сериозен. Още от началото кръвта се пролива и не спира да се лее до края. Новият “Рама” е различен от предния кораб, но не е в него вината – хората са различни и сами си причиняват най-големите злощастия. Тежки характери, със сложни животи, с объркани убеждения и неясни мотивации – тази експедиция няма нищо общо с предните.
Кларк намесва и религията в лицето на единия от героите си, който в католическата си вяра дори разпитва самия папа дали космическите кораби трябва да се приемат като знак от бога. По-късно тази убеденост ще поведе точно този герой към положителни резултати, но знаете отношението ми към подобна мотивация на нечий действия – за мен лично е отблъскваща и логически неоправдана. Все тая, Кларк показва и нелепата страна на подобна позиция със засягането на идеята, че космическият кораб е нов Ноев ковчег, изпратен да качи вярващите и да ги спаси от Земята.
Краят на “Рама II” е взривен и впечатляващ, оставящ много храна за размисъл и много надежди за следващите части. Артър Кларк просто е длъжен да направи чудеса и да му мисли, ако ги няма!
От същия жанр
