Знам за новия роман на Захари Карабашлиев отдавна – имах честта да съм един от първите, които го прочетоха на чернова след завършването му и тогава пуснах енигматичния статус: „Вие просто не знаете какъв Роман ще връхлети есента и ще я бележи изцяло. Скоро…“ – и мисля, че се оказах прав, особено след великолепната премиера на книгата преди дни, когато чух толкова силни думи за нея, че сега се чудя какво да напиша, за да ги не повторя неволно. На следващата сутрин след първия прочит придърпах Захари и възторжено коментирах всичко, което ми е направило впечатление – защото „Рана“ ме изненада силно и то в най-добрия смисъл, а честно да ви призная, в офиса на издателство най-малко време има да се обсъждат книгите, които сме прочели. Не очаквах след силно политическо оцветените „Хавра“ и „Опашката“ подобен рязък завой назад в историята, нито очаквах стилът на Захари да стане толкова поетичен. Не очаквах тази драматична картина от наистина рядко разглеждана част от Първата световна война, нито най-страшните страници – на историята в историята, а именно погромите в Одринска Тракия след Междусъюзническата война. Наистина смятам, че това е най-добрият роман на Карабашлиев – и знам, че е и нужен на всички нас при цялото военно безумие, което пак пламти из света.
Още от самото началото Захари задава тон, че това не е точно българска – повече е общобалканска книга, особено в това десетилетие на полуострова всичко е безнадеждно оплетено, най-малкото започва с обща война срещу турците, а само броени години по-късно те са български съюзници срещу румънците, които пък са подпомагани от руснаците. И на патриотичния подем за връщането на Добрдуджа – разбираем и обрисуван правдиво, е противопоставена още първата силна метафора в книгата: момента, в който главният герой Сава и войниците около него се втурват в атака срещу вятърни мелници. Точно там същинската книга начева – когато един куршум го застига още в тая първа атака, той остава тежко ранен на вражеска земя и става неволен свидетел на убийството на цяло мирно семейство. И сега от него зависи животът на едно четиригодишно сираче, което Сава се заклева да върне при българите на всяка цена. Тяхното мъчително промъкване сред враговете формира едната основна история – история топла и затрогваща, малко трагикомична заради диалозите помежду им (като баща на две дъщерички Захари просто знае как да предаде този тип объркващи разговори между дете и възрастен). А сред тяхното пълзене по изстрадалата добружанска земя се промъкват и спомените за неговото предишно пълзене – из одринската, когато е трябвало да се спасява със семейството си. И в един миг този спомен превзема книгата и се превръща в нейната същинска сърцевина – пълна с болка, ужас, насилие и смърт. В тая книга всичко е рана.
Мисля си колко лесно е можел да се плъзне по патриотичната плоскост и да опише всичките ни съседи като чудовища, такъв тип наратив съществува във всички балкански държави, които упорито се изхитряват да се изкарват жертви на околните зли и завистливи съседи. Но Захари избира много по-различен подход, в който въвежда положителни герои от почти всички балкански народности – без да отрича извършените зверства от коя да е страна, той напомня, че винаги ще има хора, които ще запазят човечността си въпреки всичко. И макар неговият герой да се увлича по пламенните думи на полковник Борис Дрангов, често цитирани в текста, и в мрачните размишления на Ницше, които ги допълват, то самият писател всъщност предава силно пацифистко послание именно чрез описването на навярно най-милитаристичното десетилетие от нашата история. И надскача всичките разделения, които балканците поддържаме, и говори на универсалния език на любовта. Онази любов, която среща двама млади, свързва ги със своите неуловими нишки, през техните очи София в началото на века изглежда толкова прекрасна, толкова петимна да им даде време да се живее. Но която не може да се противопостави на повелите на това истинско време да се мре.
И краят на книгата. За който и дума не мога да кажа, но знам как ще ви прониже. И всъщност ще създаде още една рана, но вече във всеки един читател. Знам как се почувствах аз, когато прочетох книгата за първи път – знам и как се почувствах, след като я прочетох преди дни на хартия – хем знаех какво иде, хем си ме удари. В крайна сметка „Рана“ е роман за важни мигове от нашата история, които не бива да забравяме, но и които не бива да гледаме в черно-бели краски – в това сложно време има място и за герои, и за злодеи, но най-вече има място за обикновени хора, които имат възможност да изберат какви ще бъдат в решаващи моменти. И към канона на историческите романи у нас, поддържан в последно време почти само от Христо Карастоянов и Милен Русков, се добавя и тая книга, която ще бъде четена, помнена и ще остане. Не знам за предишните – но тази ще остане.
