Наистина не знаех какво точно да очаквам от „Равелщайн“, единствено знаех, че е последният роман на автора, който е в заника на дните си и след тежко боледуване, както и че определено е много различен от жизненото очарование на „Приключенията на Оги Марч“. Разбира се, прочетох, че книгата е силно автобиографична, че е посветена на близък приятел на Белоу – философа Алън Блум, и неговите идеи, а от чудесния следговор на преводачката Боряна Даракчиева може да научите повече. Но и пак там ще видите уверението на Белоу, че написаното е на първо място художествена литература, че „Равелщайн е композит, създаден от сто различни потока…“
Равелщайн много харесваше разни смесици от архаизми и модерност, тъй като самият той не можеше да бъде удържан в съвремието, а се разливаше във всички епохи.
За мен обаче този постоянен диалог между двама души – директен или опосредствен през спомени или представи, ми напомни на един друг от книга, която прочетох преди няколко месеца – този на Онно и Макс от „Откриването на набето” на Хари Мулиш, друг евреин, който осмисля еврейството и всичко, което се случва с него през XX век. И този въпрос също пропива страниците на краткия, но наситен с висока интелектуалност роман на Белоу, олекотен от много хумор и самоирония. За своя екстравагантен главен герой той пише още в началото: „Интелектът му го беше направил милионер. Не е лесна работа да станеш богат и известен, като казваш точно какво мислиш – и то по своя начин и без компромиси.“ И оттам описва пространно и разточителния му начин на живот, и дълбочината и обхвата на социалните му контакти, но най-вече описва задълбоченото приятелство между двамина наглед много различни мъже, но които споделят това така рядко срещано пълно доверие. Двама, които могат да обсъждат и хората, с които се срещат, и мотивите за действията им, и да търсят как да изразят себе си и своите същности в разговор и в споделяне. Където се преплитат румънец с широки пръсти и подозрителни връзки с нацистите, и две много различни съпруги на Чик, и BMW със строго определен цвят и син със строго определен стил на обличане, и парад от безпредметни предмети на лукса.
Не можеш лесно да предадеш на смъртта създание като Равелщайн.
Равелщайн иска от своя приятел Чик да напише книга за него – не за идеите и философията му, която той вече е изложил в книга и която го е направила неимоверно богат (това освен на Хокинг кому ли се е случвало, се питах аз?), а за самия него като човек, като хедонист, като непукист – и като евреин-атеист. Пътуването към смъртта на Равелщайн и доближаването към нея на Чик след това са двете доминиращи теми, малко угнетяващи в детайлите със сигурност, но здраво свързани и с осмислянето на света, доминиран от физическото, не от идеите, около им.
„Равелщайн“ може да се чете и като роман за сбогуването със света, за присмеха в лицето на смъртта и тленността, и като почит към идеите на големите умове, които влияят на света чрез умовете на тези, на които самите те са повлияли. Но най-вече е роман за изпразващото се от съдържание съвремие и мъдростта, която миналото може да се внесе в него – но само при задълбоченото му изследване и вдълбочаване в него. Което в крайна сметка ще те изведе от този свят и ще те постави някъде между него и всички отминали, едно разливане между епохите, както казва Белоу в един от горните цитати. Така че Равелщайн напуска този свят през целия си живот – и го прави със замах и страст. И за това си струва да има един кратък и много личен роман, нали?