Носталгията е голяма работа. При всяко ходене у дома, във Видин, хвърлям поглед на поразкъсаните три тома на „Синовете на Великата мечка“ и им се заканвам, че пак ще поемем из прерията с Твърдокаменния Харка Нощното око Стрелеца по бизони Убиеца на вълци Ловеца на мечки Токай-Ихто, но все не смогвам. Пък и малко ме е страх – не съм ги чел от има-няма десетина години и не знам какви ще са сега, дали магията ще я има още. Вярвам, че няма да бъде различно от някога, но не мога да съм сигурен.
С Джеймс Оливър Кърууд не се бяхме срещали досега и „Равнините на Абраам“ беше енигма – дали ще си пасне с някогашната ми страст по всичко, в което става дума за индианци, или ще ме разочарова, все пак не мога да имам невероятни очаквания за книга, издадена през 1928 г., нали? Още началото обаче ме изненада с предговора, от който научих, че историята, описана в книгата, почива на документи и на персонажи, които наистина са преживели чудни и странни приключения . Разбира се, за да се получи една добра история, въображението на автора е доизмислило характерите, добавило е фон, странични линии, много природни описания (ама много!) и е завързала интригата с интересни подробности за тези зловещи времена, когато французи и англичани са се вплели в убийствена хватка, а безчет индиански племена са насъсквани от тях да убиват.
Самата история е чудесно разказана, макар и тромава за съвременните вкусове – в първите сто страници не се случва почти нищо, но после нещата се размърдват, та чак до великолепния край, когато аха да пророня сълза, но се сдържах. Кърууд успява да те накара да заобичаш героите му, да усетиш драмата на разделното им време, да съпреживееш трагедията им като пионки в една много по-голяма игра. В началото червенокожи практически няма, на тях е отредена втората част на книгата, а великолепната завръзка, която Кърууд е подготвил, ме накара силно да се усъмня, че случилото се не е измислица. Факт, обаче, той доказва, че поне едрите щрихи са фактологически верни, а те самите са толкова странни, че и да ги разкажа, няма да повярвате.
Но силата на този роман е в друго – в разчистването на някои митове, в които аз самият вярвах. Вижте какво пише Кърууд за прословутото скалпиране в една от бележките си, които разясняват ред важни неща:
До 1637 г. скалпирането не бе познато в Нова Англия. Благочестивите пуритани поставиха началото, като започнаха да предлагат парично възнаграждение за главите на неприятелите си. По-късно тези богобоязливи хорица приемаха скалпове, ако бяха с двете уши. Цената се менеше в течение на сто и петдесет години в различните части на страната. Французите първи започнаха да дават награда за скалпове на бели хора; англичаните скоро последваха примера им. По времето на нашата история англичаните предлагаха до 500 долара за скалп на воин и от 150 до 50 за скалпове на жени и деца, включително за такива на неродени бебета, изтръгнати от утробата на майките. Цените на французите бяха малко по-ниски от тези на англичаните. За дълги години човешката коса бе много по-важен търговски артикул, отколкото дивечовите кожи и само в една доставка племето сенека предаде и получи възнаграждение за 1500 скалпа, взети от главите на бели мъже, жени и деца от пограничните земи. Християнските народи, а не диваците, бяха вдъхновители на тези ужасяващи деяния в кървавата зора на нашата история, тъкмо преди създаването на Съединените Щати.
Наистина не знаех това, но сега си мисля, че е трябвало да се досетя по-рано. Освен този факт, Кърууд посочва безчетните грехове на заселниците към местното население, които не се спират пред нищо, за да покорят или подчинят на желанията и амбициите си индианските племена. Далеч съм вече от времената, когато идеализирах индианските воини като еманация на съвършени същества в мир с природата – и те са носители на типичната за Homo Sapiens яростна агресивност и ксенофобия, но на фона на „цивилизованите“ колонизатори безспорно са по-симпатични.
Сумарно – книгата е приятно четиво за феновете на жанра, успя да ме впечатли, където трябва, и да остана с хубаво чувство след прочитането й. Корицата и илюстрациите в книгата са, разбира се, дело на Петър Станимиров.
От същите жанрове
