Сборници от такъв мащаб у нас излизат рядко и като цяло ме оставят съм смесени чувства – и „Епично“ (съставител Джон Джоузеф Адамс), и „Старият Марс“ (съставители актуалните и тук Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа) например съдържаха някои силни разкази, но и доста не чак толкова интересни. Сега ще ви издам нещо, с което може би някои няма да се съгласят, но аз така го виждам – доста слаб свой разказ в „Разбойници“ е включил именно Мартин, издържан в отрупания с подробности псевдоисторически стил на „Светът на огън и лед“, за сметка на това пък сред най-добрите е този на Джилиан Флин, автор на „Не казвай сбогом“. Но да карам поред, няма как да подмина маркиране на основните теми в събраните зад тази чутовна корица над 800 страници, макар че дори само имената на Скот Линч, Джо Абъркромби, Патрик Ротфус, Нийл Геймън и Джо Лансдейл да са достатъчни за феновете.
Началото е именно за Абъркромби, който в типичния си стил създава вихър от насилие, докато важен пакет преминава от едни ръце в други – без съгласието на никого по веригата. Атмосферата напомня на последния му издаден у нас роман – „Червена страна“. „Какво работиш?“ на Джилиан Флин определено ме впечатли, имаше си мръснишко начало: „Не спрях да бия чекии на хората, защото не бях достатъчно добра в това. Спрях да бия чекии на хората, защото бях най-добрата“, мистериозна завръзка и чудесен обрат в най-добрите традиции, просто класна крими творба, уважение към нея. Матю Хюз минава с относително обичаен разказ за крадец, който се забърква с разни малки богове. Джо Лансдейл, на когото съм фен дори само заради „Бряг край мътни води“, удря с гаден крими разказ за наркотици и изнасилвания, който завършва лудешки, както си е редно. Майкъл Суонуик ме изненада приятно с чалната история за разбойници (естествено), измами и надлъгвания в полуфантастичен свят със зомбита-длъжници. Дейвид Бол изгражда фабула около популярната напоследък тема за кражбите на произведения на изкуството от нацистите (вж. “Пазители на наследството” на Робърт М. Едсъл и Брет Уитър). „Опасно ретро“ на Кери Вон смесва ноар атмосферата от времето на Сухия режим в САЩ с малко магия и противоборство между смели разбойнички.
Нарочно започвам нов абзац за Скот Линч и „Една година и един ден в Терадан“, защото не само този човек ми скри шапката с „Лъжите на Локи Ламора“ и „Червени морета под червени небета“, но и с този разказ се отличава рязко сред останалите – чалнат град, който е под постоянен обстрел от воюващи помежду си магьосници, а група смелчаци с крими минало получават най-идиотската задача, от която изклинчване няма: да откраднат една улица. И те наистина пробват всичко, за да го направят.
Брадли Дентън участва с особен разказ, посветен на кражби на музикални инструменти, наглед скучновата тема, но я е завъртял доста добре, в края се хилех с глас. Чери Прийст в ироничен синхрон с името си е написал скучноват разказ с религиозен привкус, но трябва да се угажда на американската аудитория навярно. Даниел Ейбрахам изгражда сюжет около прокуден принц, намиращ се на опасна ничия земя, който е готов да се бори за поредната си голяма любов със зъби и нокти. Пол Корнел посяга към класическата тема за паралелните светове и възможността да се изправиш срещу себе си, като я разбработва нелошо, макар и малко неясно. Стивън Сейлър е представен с леснозабравима история за тайни, скрити в книги. Гарт Никс води из подобна история, пак за крадци, които се набъркват в доста по-сериозна беля, отколкото са планирали първоначално. „Диаманти от текила“ на Уолтър Джон Уилямс е нелош разказ с холивудски привкус, намесени са наркобарони, технологични открития и солидни количества слабо актьорство. „Керван за никъде“ на Филис Айзенстайн е приятна пустинна история с малко магия и доста насилие. „Любопитният случай с мъртвите съпруги“ на Лайза Татъл всъщност не е особено любопитен, опит за наподобяване на Шерлок Холмс, но не твърде успешно.
Сега… Геймън. Сложни са нашите отношения, сложно е да преценя дали „Как маркизът си върна любимото палто“ ми допадна наистина. Да се отнасяме към връзка с Гогол би било забавно, но непрактично – историята е добра, развива се в чудат аналог на Лондон, изпълнен с магия и странности, но целият текст ми стоеше като част от нещо по-голямо, та и звучеше несамостойно. Кони Уилкс ме изненада приятно с чудесен фантастичен разказ за гигантски мултиплекс от близкото бъдеще – и макар че се досетих какво се случва доста страници преди разкритието, пак ми допадна сатирата на холивудско-молската симбиоза. И накрая Ротфус в типичния си от „Името на вятъра“ и „Страхът на мъдреца“ стил представя история за Баст, който умее да решава проблеми, но си иска заплащането за това.
В заключение – „Разбойници“ е солидна тухла здрави приключения, която се чете дълго, аз поне ѝ дадох 2 седмици по малко, за да не смесвам авторите. Те наистина са много различни и само прокараната нишка за герои, които не се съобразяват с правилата (като че в литературата има други интересни, с малки изключения) може да ги свърже. Този път, за разлика от в „Старият Марс“, признавам добрата селекция на Мартин и Дозоа, но към първия определено имам претенция, че може да престане да баламосва с кратки легендарни биографии в рамките на Вестерос, а да покаже малко оригиналност поне заради факта, че е най-популярният жанров автор в света. Иначе бих искал да видя в подобен сборник разкази от Брандън Сандерсън например, само той ми липсва от големите в момента.
