Още една отдавна публикувана книга се появи на български на крилете на екранизацията си. В последните месеци очакването за „Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд се повишаваше бавно, но сигурно, особено след новината, че Надежда Розова се е наела с превода. И ето че в края на годината, когато сили обичайно премерват най-силните автори, се появи това красиво червено томче с ретро дух в платнената подвързия, каквато отдавна не бях хващал в ръка.
Наистина важно е да се знае, че книгата излиза през 1985 г., защото много елементи са заимствани в по-късни антиутопии, далеч по-познати у нас. Основната рамка е лесно да се обрисува – секуларната цивилизация е претърпяла крах, религията пак е завзела властова позиция, раждаемостта е спаднала рязко, а малкото останали фертилни жени се оказват ценен „ресурс“ в ръцете на мъжете. В поредица ретроспекции Атууд описва как някогашните свободни, образовани, предприемчиви жени се оказват блокирани в строга кастова система, която намира охотни поддръжници и бързо се изражда в тирания. Жените, които могат да раждат, получават отличителни облекла и започват да се разпределят по семейства, които не могат да имат деца – изработени са ритуали, при които мъжът се слива символично с жена си, докато всъщност прониква в зачислената им прислужница. Ако забременее, тя става обект на всеобща завист и грижа, но в крайна сметка при самото раждане отново се симулира, че съпругата е главно действащо лице – и бебето принадлежи на нея. Всичко е по библейския закон – а текстът на книгата е богато осеят с препратки към свещените текстове на християните, които преводачката надлежно е отбелязала, за което изрично искам да я поздравя. Съвременните хора просто не вдяват колко лесно един обявен за богоспуснат текст може да причинява зло, ако бъде позволено отново да бъде използван на практика, както е било векове наред.
Фредова няма дори собствено име, макар да си спомня своето от времето, като е била свободна и е разполагала със себе си, с тялото си, с живота си. Тя е прислужницата, която разказва за своя тъжен, подчинен живот. Изпълнява безропотно задълженията си, които освен да отваря краката си за господаря на дома в жалкия спектакъл с участието на съпругата му, включват и пазаруване, и дребни задачи. Тя е една от многото анонимни утроби с прикрити лица, в червени роби и с бели покривала на главите. Но тя помни. И следи внимателно какво се случва около нея. Вижда обесените за назидание трупове на противниците на нейната държава, които често са просто друговерци. Търси сред тях своя любим, когото е загубила отдавна при опит за бягство от антиутопичния рай. Мечтае да зърне лицето на детето си, което са ѝ отнели.
Знае, че има съпротива срещу наглед несъкрушимата власт с нейните зловещи символи. Понякога разменя по няколко думи със своите сестри по съдба, опитвайки се да научи какво се е случило с жени от нейното минало. Открива, че мъжът, който я притежава, има и човешка страна, а това отвежда до откритие, че светът, който живее, не е толкова праволинеен и богобоязлив, колкото е смятала. Защото човешката природа – и мъжката в частност, не се променя, дори да е окована в догми и заплахи с наказание свише. Лицемерието и скритите страсти са винаги спътник на показната религиозност.
„Разказът на прислужницата“ се развива бавно и ритмично, Маргарет Атууд следва естествния ритъм на своя свят, който е противоложен на суетнята на съвремието. Това е една пречупена цивилизация, която е загубила вътрешната си енергия и стремеж към развитие – вместо това е рухнала обратно в ръцете на религиозни зилоти, които са сложили окови не само на жените, но и на радостта в живота. Оцеляването на човечеството е заплашено, но духом то е вече загинало… почти. Атууд не дава почти никакви данни за света вън от границите на тази антиутопия, но като заплаха се използват колонии, където има радиационно замърсяване, а някъде там продължава да се води война с безбожниците. Прислужницата и подобните неи не могат да очакват помощ отвън.
Това, което ме изненада в книгата, е краят, не очаквах това, но… няма как да го обсъдя с вас, колкото и да ми се иска, важно е да откриете сами решението на Атууд, и да решите доколко е реалистично. С две думи, за мен „Разказът на прислужницата“ е добра книга, която е по-силна на литературно, отколкото на сюжетно ниво, където няма нищо, което вече не ме виждали – с условието, че наистина тя предхожда тези, които сме виждали.
Само мога да гадая как е звучала тази книга преди 30 години, когато още половината свят, включително тук, е бил под тоталитарен ботуш. Но ако има една проста поука от книгата, тя е, че свободата е винаги на крачка от тиранията, стига да бъде позволено на винаги наличните крайни фанатици да се развихрят. И това ни се напомня регулярно и от представителите на ретроградната БПЦ, и от псевдонациолистическите политици, които не пропускат да се обявят за някакви „изконни“ ценности, които като цяло включат ограничаване свободата на жените и зомбясване на децата с измислени и приписвани свише догми. Справка – измислената буря в чаша вода за „третия пол“: лъжа от край до край, но с услужливата помощ на медиите бе вкоренена в масовото съзнание и вадене от там няма. Няма. А едни „защитници на българщината“ получиха още малко внимание и още малко подкрепа.
Капка по капка – точно както в света на Фредова постепенно се е натрупало напрежение, което е избило в крайност, която я е превърнала в добитък за разплод.
От същия автор
От същия жанр
