Преди дни си говорехме с една приятелка с тежка и нелечима страст към руската литература и й споменах недоумението си, че Илф и Петровите творби са публикувани във времена, които в моето обременено от СУ въображение са мракобесни, мрачни и никак нетолерантни към хумора. Тя пък ми разказа това-онова за живота им и в крайна сметка стигнахме до извода, че и според двамата те са най-великите хумористи, раждани някога, и само времената, в които живеят, им попречват да се разгърнат истински.
Сега обаче си мисля и още нещо – именно времената, в които живеят, им предоставят изкривената реалност, която да бъде осмяна. Тази реалност, която дори представена дословно, пак изглежда смешна, но и много трагична. Това за смешното и трагичното не спира да ми се върти в главата от снощи, когато завърших унищожителнопрекрасната книга “Пренощува облачето златно” на Анатолий Приставкин и си мислех за тези неща – за дълбините на руснаците, които са способни да приемат чудовищните трагедии като нещо, което ще се надмогне, и да продължат напред. Но за тази книга – малко по-натам, нямам сили да пиша за нея в момента, още се разтрепервам от някои сцени, честно.
Руският хумор не бива по никой начин да бъде сравняван с този на другите народи. Всъщност не искам и да го слагам в национални рамки – да го наречем “славянски” или нещо подобно – визирам точно тази реалност, която ни е позната и на нас, тези характери, които срещаме на улицата, тази гротеска, наричана живот. В сайта на “Фама” е казано много добре какво осмиват Иля Илф и Евгений Петров: “Бюрокрация, чиновническо скудоумие, уродлива еснафщина, развихрена до абсурдност идеологическа надъханост, политически калъпи и стереотипи, в които трябва да вместят животът и хората”. И това е най-малкото. Двамата осмиват живота такъв, какъвто е, защото няма мяра за “нормален” живот.
Отплеснах се в размисли, съжалявам. Сборникът “Разностранна личност” неминуемо води до това, пътем с много смях, естествено. Няма какво да ви преразказвам – вътре са чудатите „Необикновени случки из живота на град Колоколамск”, епичната борба срещу уволнението в „1001 ден или новата Шехерезада”, че и още тридесетина разказа, кой от кой по-чудати и невероятни. И май доста достоверни зад маската на гротескното. Заслужава си.
И последно греховно признание: още не съм чел “Дванайсетте стола” и “Златният телец”. Защо и аз не знам. Но по Коледа ми се струва добро време да им се отдам 🙂