Жанр: Драма

Издателство:

Автор: Христо Караславов

Време за четене: 9 минути

Поръчай с безплатна доставка.
Поръчай с безплатна доставка.

    Странно или не, почти само при наши автори срещам тоя момент с омесването на няколко нива в произведението, които не успявам да събера в главата си – вероятно проблемът си е при мен, наясно съм, но дори и два пъти да чета, както направих с тази книга, не хванах достатъчно от засечките, в които отделните вектори на действие се преплитат. „Разпоредителите на смута“ на Христо Караславов е пъстра черга, роман, съставен от няколко творби (моя си гледна точка), които бегло се засичат, но като цяло притежават самостойност. Това не беше лошо – някои ми допаднаха силно, но пък една от линиите, митологично-символната, тотално ми досади и преливанията в нея ме напрягаха, нямам идея защо. Определено ще говоря и с други чели, за да видя и тяхното отношение.

  В едната, да я наречем основна линия, имаме група момчетии-пройдохи, които се борят с бурните преходни времена, докато се опитват да правят музика, да пробият с изкуство, да спят с жени и да пият достатъчно, за да забравят безсмислието на всичко около себе си. Разговорите им са интересни, но не нещо, което не сме чели досега, виж, съдбата им, след като единият от тях е убит, е интересна. Караславов ги описва колоритно и това ми допадна, имаше хиперболизиране на настроенията и чувствата, на усещането за непринадлежимост към настоящето:

 – Хубаво е, че ви има – каза, докато го заяждахме нещо със Зверчето. – Иначе сигурно пак щях да си горя пръстите, за да се убедя, че съществувам.

  Техният свят е объркан, счупен – те хич не са хората, които ще го събират, по-скоро затварянето в себе си е по-вероятна реакция. И когато един от тях изчезва, равновесието се нарушава. Той продължава да присъства, макар че точно докато е бил физически реален, е бил психологически безплътен (знам колко идиотски звучи това, но още от първите страници ще ви стане ясно какво имам предвид) – именно когато изчезва телом, той става присъствен духом. И да си призная, точно продължението на тази история в края затвърди в мен позитивното отношение към основата на книгата, инак дотогава ми се струваха твърде разкъсани различните ѝ лица. Сякаш именно разплитането по много красив начин на заплетеното в началото ми позволи да оценя истински написаното, отчитам това. Вижте откъс от тази част, който събира в едно духа на написаното:

Отвсякъде ни дебнат опасности. Отвсякъде в градовете ни дебнат опасности. Отвсякъде в тези безпощадни градове ни дебнат опасности. Отляво и отдясно, отдолу, отстрани, отпред, отзад, отблизо и отдалеко, но най-вече отгоре. И най-вече на 9 февруари, и най-вече вечерта, и най-вече тези, които преминават по бул. „Васил Левски“, бившия „Толбухин“, към 23.30, когато в разгара на рождения си ден Чаво Чвора се довежда до неуправляемост, и под лиричния тътен на „Поугс“, започва ритуалното изхвърляне на празните бутилки през балкона, после се опитва да се сбие с някой от гостите, а накрая демонстрира и поредния, станал вече рутинен, опит за самоубийство, след което вече удовлетворен от вечерта се оставя да го замъкнат в кревата му, където блажено заспива, докато присъстващите се събират мълчаливи и ужасно наясно с всичко, обхванати от онази гордост, плод на илюзията, че са се сблъскали с нещо адски спонтанно и истинско, което ги кара да стоят с ужасно опънати физиономии, с убийствено сериозни погледи, да се потупват по рамената с тежки и премерени движения и да си говорят на „копеле“ за това, каква гадна пачавра бил животът, изобщо да извършват целия този ритуал на препатилост, кой- то винаги е имал една и съща цел – демонстриране на собствената им значимост.

   По друга линия имаме история, която се развива назад в миналото, и е написана с много любов към българския език, оня, който се вижда в романи като „Калуня-каля“ на Георги Божинов например и който толкова не ми се иска да изчезва. Христо Караславов ме спечели с умението си да пише различно, в ярко отличими тоналности, с разбиране за времето, в което тече действието, езикът и разбиранията, които имат героите. Няма да се разпростирам какво се случва в тази част, за мен най-интересната от всички, но един кратък цитат искам да ви покажа, осезаемо истински е:

Щото ние това – мирът, не го умеем… не го можем… бе, направо не знаем как да го използуваме… ние или го правим война с безкрайните си кушии или го оставяме да отприщи в нас единствено Антихриста на леността и саморазрухата. Мирът, дето е най-хубавото нещо на света, след жената, де, то нас ни разпада, прави ни необщи, прави ни на части, бродим из него като вълци единаци и отвън и вътре в назека, и току ни гръмне некоя война, та да се сберем и да се поопознаем.

   За да ви объркам съвсем, ще добавя и че има фантастично-фентъзи линия, в която както се изследват вселенските измерения на забавлението, така и се проследяват перипетиите на сънищните разбойници, които нахлуват в умовете на спящите и крадат това, което намират (забавна е приликата с концепцията на „Луната, която убива“ на Джемисин). Но в тази част не очаквайте фойерверки от странни нрави и объркани порядки – Караславов използва това изместване във времето само като начин да покаже различни герои, които се борят с дилеми, сходни на нашите. Тази линия произтича точно от митологичното действие, което споменах по-горе, това все пак бе един от моментите, в които улових къде са връзките между различните посоки.

– А бе, братко – ядоса се Ванан, – ти влизал ли си някога в кръчма ей-така? Сядаш там, няк’ви те зяпат, ти си поръчваш шкембе, викаш кана вино, отнякъде ти попада и празна кана, не знаеш какво да я правиш, ония дето те зяпат от съседната маса са ти симпатични, но така или иначе трябва да направиш нещо с каната. Сграбчваш я и я трошиш в плешивата тимба на един от тях. На тях също си им драг, но и те ти трошат стол в рамото. Не те боли много, но шкембето е разляно и на теб ти гръмват чивиите, и ти взимаш там, каквото ти попадне и… Ей за това ти говоря – за цялата тази изконна жизненост отпреди въвеждането на Еврото. Сега схвана ли?

Поръчай с безплатна доставка.
Поръчай с безплатна доставка.

    В заключение – без да е заключение – „Разпоредителите на смута“ е силна, но и объркваща книга. Определено е много далеч от лек роман, точно в другата посока – многопластово и нюансирано действие, което се пресича леко и деликатно, а изборът начесто действието да прелива в нова линия буквално на следващия ред, без отличителен знак, не ми допадна. Дори при двукратно четене много неща ми останаха неясни, ще има и трети, а най-интересно ще ми е наистина да обсъдя романа примерно със Станислава Чуринскиене, която се изказа много благосклонно за него и ми го препоръча силно.

  Сега искам да въведа и още два силни цитата, които няма да поставям в рамката на коя да е от линиите:

– Много си самотно, момче – смееше се. –  Това, хората, сме много самотно нещо.

Щото самотата на мъжа и самотата на жената не е еднаква – мъжа най го е страх да не умре сам, жената – да не живее самичка и те така се върти това колело и нема как да спре, докле свет светува, па може и по-нататък, знае ли човек.