Не ми бе лесно да прочета “Речта на краля”, нито да изгледам филма. Отлагах книгата седмици наред, намирайки извинения пред самия себе си. Страхът да се изправиш пред собствените си проблеми, претворени сред страниците, може да бъде жесток. Но в крайна сметка именно битката може да ти помогне да откриеш себе си.
Докато четях книгата на Марк Лог и Питър Конради, в ума ми непрестанно се преплитаха различни гледни точки към нея. Ще се спра на тях, за да ви обрисувам колко сложна е всъщност тази книга, особено ако си наясно с различните ѝ дълбини.
Самият аз имам лек говорен дефект, който упорито отказва да си иде (вероятно поради недостатъчни усилия от моя страна) и драмата на краля ми бе до болка позната. Хората, пред които се изправих наскоро в Бургас, едва ли подозираха какво бушува в мен от ужас да не се издъня. Но надмогнах себе си (е, и приятелската подкрепа и голямото уиски преди това помогнаха 🙂 и мисля, че се справих добре. Затова и четох книгата със затаен дъх, с непрестанно очакване за нещо лошо при безкрайните речи на краля, но за радост това не се случи. Борбата на краля със заекването е блестящ пример за безкрайните възможности на човешката воля, за която няма нищо невъзможно – както при Патрик Суейзи например.
От друга страна, книгата е изключителен документален разказ за живота на Джордж VI, който почти винаги остава в сянкaта на Уинстън Чърчил, за когото да се каже, че има дар слово, е малко – мемоарите му, които съм чел наполовина (тоест три от шестте въздебелички тома), доказват безспорно ролята на речите на властниците за поддържане на духа на жителите на империята в тежките първи години на Втората световна война. И един критичен поглед към брата на Джордж – Едуард VІІІ, абдикирал заради една американка. Тази история винаги е давана за пример за силата на любовта, но реалността май е доста различна – смутните времена на 30-те години на XX век изискват много от личностите с власт в ръце, а Едуард няма нужния характер за тази отговорност. Затова и решението да се откаже от властта в полза на брат му, наясно с говорния му проблем – сериозна пречка пред един монарх – издава жалка безхарактерност и егоизъм.
И накрая, нека влезе истинският главен герой – Лайънъл Лог, австралиецът, за когото говоренето е професия и призвание. Изключителен човек, от тези, които трябва да се помнят и чийто живот да бъде даван за пример. Хубаво е, че двамата автори са успели да покажат и живота на Лог вън от неговата работа с краля – къде и как е живял, както и стотиците хора, на които е помогнал да променят живота си и да започнат да говорят (и дишат) свободно. Тъжното е, че ако Лог не бе говорният терапевт на британския монарх, нямаше никога да напишат книга за него, нито щяха да създадат филм със страхотно внушение и спечелил четири Оскара.
“Речта на краля” няма да се хареса всекиму, в нея я няма изкуствената доза драматичност, която е вкарана във филма, като например скарванията на краля с Лог. Напротив, историята на тяхното приятелство е разказана простичко и ясно, с ясна хронология и развитие, с много откъси от дневници и вестникарски статии.
Някои неща не мога да не посоча като недостатъци. Едната е на корицата – “Нацията имаше нужда от лидер, а лидерът от верен приятел”. В този период Великобритания все още е огромна империя, над която слънцето не залязва и терминът “нация” е неточен и омаловажаващ величината на престола, който заема Джордж VI. Второто ми недоумение засяга описанията на речите на краля и отзивите след тях – винаги са описвани като “блестящи” и “перфектни” и все пак показвал огромно израстване при всяка една от тях. Е няма как хем да правиш нещо чудесно, хем години наред то да става все по-добро! Странното е и че кралят е описан твърде възторжено, без нито една критична думичка, без нито една негативна отсянка. А това е човек все пак, нали? В случая филмът показва една по-реална, ръбата и гневлива личност, нормално за човек с неговия проблем и положение в обществото.
Вън от обичайното ми мрънкане, на което даже няма смисъл да обръщате внимание, “Речта на краля” си заслужава, филмът също, дори и само заради потресаващите роли на двамата главни герои. Не обичам корици, които използват кино-версиите на героите, но в случая Колин Фърт и Джефри Ръш са просто перфектни, а кадърът с тях е изключителен, далеч по-добър от този на оригиналната корица. Моите искрени поздравления към “Intense” за това.
От същия жанр
