Жанр: Драма, Трилър

Издателство:

Автор: Мирослав Пенков

Корица: Дамян Дамянов, мека.

Година на изданието: ноември 2023 г.

Страници: 336

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

Значи така, за едното нищо, той пак отне човешки живот. Значи така, нечия невидима ръка отвори и него като нож, задейства и неговата простичка предназначе­ност. Нима той е само толкова? Нож, който реже всичко по пътя си?

Ozone.bg
Ozone.bg

   Прочетох за първи път „Река в лабиринта“ на английски, беше така странно да чета на чужд език за моя роден северозападен край, тая гранична зона, където Дунавът и събира, и разделя три държави и където времето е винаги някак изостанало от настоящето, понякога дори изглежда спряло – точно както вълните на реката в летните следобеди, които прекарвахме край нея. Също както „Щъркелите и планината“, и този отличим роман бе роден още веднъж, вече на български, от самия Мирослав Пенков, чийто литературен стил, милостиво отделен от тукашните замърсявания на езика ни, е все така чист и пивък, все така ритмичен и отлежал като хубаво руйно вино. Толкова по-дръзко е да бъде използван за разказване на мрачна, жестока история с митологични корени и с отгласи от близкото ни минало, което не пуска мъртвата си хватка и върху дните занапред.

   Не очаквах литературен трилър от Пенков, не и от автора, чийто сборник „На изток от Запада“ (който тъкмо започна пореден живот по лавиците на книжарниците с нова магична корица от Дамян Дамянов) го изведе сред първите редици на авторите у нас, макар че той така и не получи номинации за литературни награди тук, вечното ни делене на наши и чужди някак все го поставяше отвъд оградата, при все че сам не просто превеждаше, а пренаписваше книгите си, което за мен си е чисто авторство, но нейсе. С „Река в лабиринта“ вече няма как да бъде подминат, книгата излиза първо на български и това вече недвусмислено ѝ отрежда чисто нашенско потекло, не че тук, на нашия кръстопътен полуостров, нещо е чисто в който и да е смисъл на думата. Вековните вълни не могат да отмият всичките натрупани грехове по тия брегове – и Пенков вади наяве най-скорошните проявления на злото там, горе, в района, който твърде мнгого години е известен първо с бедността си, сетне – с колоритния си диалект, но за малцина от нас е и обичан роден край.

Понеже всички момичета отдавна вече са пили от реката на забравата. Хероин, хапчета, метамфетамини. Понеже всички момичета са едно и също момиче.

   Без да искам да повтарям написаното на задната корица, ще маркирам с няколко думи историята, която позволява да се навлезе сред реката. Всичко започва с изчезването на една американска, Джени, озовала се толкова далеч от дома си, колкото е възможно, във Видин, където в местна дискотека се среща с неправилните хора. Тя е увлечена в мътното подводно течение на трафика на хора, което е свързано и с неспирния трафик на наркотици, за който всички догаждаме, че се случва с властова благословия от много време. Нейното откриване се превръща в неочаквана задача за наглед най-неподходящия човек, следовател Алла Каренина (неразбираемо за мен, името предизвика силен антагонизъм, но в текста е обяснена символиката му), която сама е зависима от успокоителните, след като почти е разрушила живота си. Тя е била пречупена, след като преди години разследването на убийството на млади момичета, чиито тела са открити в Дунава, е прекратено без обяснения отгоре – което само по себе си е вид обяснение, нали? А от един изолиран остров с манастир долита вест за ново престъпление, а предполагаемият извършител е възкръснал от предполагаемата си смърт убиец, който едно време е вършел мръсната работа на Партията. И сега е решил поне веднъж да постъпи правилно – и неговият последен поход за справедливост ще се съчетае с лутането на Алла из лабиринта на собствените ѝ болки, за да се разкрият всички трупани дълго време злодеяния.

  Всичко това е на повърхността, едно кълбо от корупция, насилие и безнаказани престъпления, на отвличане на млади момичета и поддържане на спомена и обичаите на древен орден със символ крилата змия с увита около самата нея опашка. Но ако се гмурне човек надолу, ще види отгласи от митове, ще види как всеки от героите преживява своята трансформация, извървява свой собствен път в този оплетен лабиринт, преборва се с не един минотавър и следва нишката, която ще го изведе към светлината – или поне към изкуплението. „Река в лабиринта“ изобщо е наситен с емоция и напрежение роман точно за него, за изкуплението на цял един забравен от света край, в който е лесно да повярваш във вечната вездесъщност на злото, нежели в по-добрите ангели на нашата природа. Мирослав Пенков показва друго лице на своя многостранен талант, като редом с демонстрираното вече в сборника „На изток от Запада“ и романа „Щъркелите и планината“ умение да прозира отвъд прозаичността на делника, тук той с умели щрихи покрива реалността с патината на мита, на онова вечно предаване през вековете на символи и идеи.

   Образът на Дунава в този роман е отделен митологичен образ, допадна ми трактовката на Пенков за нейната роля и самостойност, като както си мислех за начина, по който Димитър Кенаров описва реката към края на сборника си „Диктатори, трактори и други приключения“ (“Всъщност Дунаев не е толкова река, колкото артерия на въображението. Да натопиш ръце във водите му, е навярно най-близкото до това да докоснеш физически мисълта”), така и за дунавската Атлантида, която Костадин Костадинов описва с обич в „Ловецът на пеперуди“.

  Благодарен съм за отдадената работа на редакторката Ганка Филиповска, коректорката Ния Харалампиева и за вдъхновената корица на Дамян Дамянов!