Nezzo:
Една поредица на Ерик-Еманюел Шмит под името „Кръговратът на незримото”, в която книгите са прекалено кратички, за да ги разглеждаме поотделно. Докато италианската литература е като сладка черешова торта, френската е като да си блъскаш главата във въображаема стена. Толкова, че чак да не можеш нищо да разбереш.
„Синът на Ной”
Тази книга от поредицата е за юдаизма.
Във времето, когато евреите са гонени и търсени под дърво и камък от нацистите, малкият Жозеф се оказва на грешното място в грешното време. Родителите му го оставят при една графиня, докато тя не го праща при отец Понс и неговия пансион за сираци „Жълтата вила”. Там, въпреки всички лъжи, на които е учен, Жозеф учи идиш нощем в подземието на параклиса.
След войната той намира родителите си и, воден от желанието си да стане християнин, преглъща всичко и изживява живота си като безразличен евреин. Никога повече не усеща същото чувство към никоя религия, както онзи път в малката селска черква, когато за първи път вижда Бог.
„Миларепа”
За разлика от всички останали книжки в поредицата, тази ми се стори безлична. Будизмът е поставен в основата на някаква притча-сън, не много ясна дори. Нещо много сериозно липсва в цялата история, може би самият замисъл. Липсата на истина я е превърнала в напразна история.
„Помощ! Крадец! Мислеха, че се обръщам към Миларепа, а аз говорех на смъртта, смъртта, която чакаше да ме обере, спокойна, самоуверена, неизбежна, маскирана крадла, отдавна влязла в дома на живота ми, която лукаво чакаше своя час. Тя беше приклекнала до леглото ми в стаята, надсмиваше ми се, караше ме да се пържа в собствената си пот и ме люлееше между страдание и болка, между събуждане и безсъние, бавно, сигурно, защото знаеше, че неумолимо ще прибере всичко, тялото ми, времето ми, дрехите и имането ми. Помощ! Крадец!“
„Господин Ибрахим и цветята на Корана”
„Прас: усмивка!”
Май точно така е трябвало да се казва книжката. Повтарящата се фраза е някак забавна, но на фона на целта й не е точно това, което звучи.
Но както и заглавието подсказва, историята е за Корана, не толкова за суфизма, колкото за самия Коран. Прозата на Шмит е толкова увлекателна и кратка, че аха да ми хване вниманието напълно и свършва.
„Господин Ибрахим и цветята на Корана” е по-скоро забавна, дори много забавна на фона на темата си. На Момо му се случва точно това, което му се иска и животът му върви ли, върви с една голяма сладост. А сега малко цитати, които много ме усмихнаха…
„– Да бе, Момо, Коранът не е учебник по механика! Той е полезен за духовните неща, а не за железарията. Пък и в Корана всички пътуват с камили!”
„Имахме си много забавления. Той ме караше да влизам в религиозни храмове със завързани очи, за да мога да отгатна религията по миризмата.
– Тук мирише на свещи, католически.
– Да, това е „Свети Антоний”.
– Тук мирише на тамян, православен.
– Така е, това е „Света София”.
– А тук мирише на крака, мюсюлмански. Ама не, наистина, страшно вони…”
„Оскар и розовата дама”
Въпреки че последната (или поне така се падна при мен) е за християнството, тя е най-слабата. Оскар е болен, смъртно болен, получава идеята да пише на Дядо Боже, в когото не вярва. И той пише писма с обяснения всеки ден, но това няма да му помогне с нищо. И така ще се случи това, което се случва на всеки в живота. Неизбежното…
Цялата поредичка е имала страхотен замисъл, но в сегашният си вид е само една съсипана идея, за съжаление. Прозата на Шмит е увлекателна и кратка, но всичко останало й липсва…
P.S. Аз не съм изчел всичките, но специално за „Господин Ибрахим и цветята на Корана” имам едно по-особено мнение.
