Винаги когато се изкуша да си помиля, че няма по-добър човек от мен, ми е достатъчно да си спомня, че в продължение на два дни бях способен да измъчвам едно дванайсетгодишно момче, за да издаде другарите си.
Струва ми се, че „Република от светлина“ не можа да засияе на български, а е роман, който заслужава внимание най-малко с интересната си тематика, повлияна от магическия реализъм. Разбира се, първата препратка ще да е към „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг, за какво друго се сещаме, когато има деца и насилие, но всъщност за мен един друг роман се родее по-добре с книгата на Андрес Барба – а именно „Нищо“ на Яна Телер.
Разбира се, творбата на испанския автор носи собствен заряд, още повече заради начина, по който е разказана – от гледна точка на бъдещето, когато повечето събития са ясни, трагичната развръзка е вече непроменим факт, а авторът поднася стъпка по стъпка разкрития, които колкото разкриват, толкова и задълбочават загадката. Защото в един странен, смазван от жегата град край широка река и почти непроходима джунгла, внезапно поникват тридесетина деца, които в началото просто се сливат с дрипавите си събратя по улиците. Но те са различни, говорят на собствен непонятен език, а поведението им постепенно се изостря – до кървавото стълкновение в един супермаркет, след който се изпаряват. Изправените на нокти власти предприемат объркани мерки, медиите вдигат шум до бога, а в град, в който вярват силно в бялата магия, истерията бързо взема връх – особено след като собствените им деца започват да изчезват, увлечени сякаш от зова на дивото. Разказвачът е от тези, които са натоварени със задачата да намерят тези деца-палачи и деца-жертви на всяка цена – и го правят. За съжаление.
„Република от светлина“ носи фантастичното в самата си същност – тези странни деца сякаш не са от този свят и всеки досег на разказвача с тях сякаш потвърждава това, дори когато ги докосва, той усеща нещо различно от очакваното. Дори съм склонен да кажа нещо кощунствено – че стилът на този роман е някак тип Льоса, но силно олекотен и поне последователен, явно още ми държи влага сблъсъка със „Зелената къща“. В малко на брой страници Барба създава силна алегория на съвременния свят и оковите, които хвърля около децата – до степен, че бунтовете им са само в някакви дреболии като дрехи, музика и социални мрежи. И сблъсъка със същински свободни деца е като сблъсък с извънземна цивилизация – и когато хората откриват кораба-майка, може би ще осъзнаят, че никога не са имали възможност да се разберат взаимно.
От същия жанр
