Жанр: Драма

Издателство:

Автор: Андрес Барба

Оригинално заглавие: República luminosa, 2017.

Преводач: Маня Костова

Корица: Лиляна Дворянова, мека.

Година на изданието: 2021

Страници: 176

Рейтинг :

Време за четене: 4 минути

Винаги когато се изкуша да си помиля, че няма по-добър човек от мен, ми е достатъчно да си спомня, че в продължение на два дни бях способен да измъчвам едно дванайсетгодишно момче, за да издаде другарите си.

Ozone.bg
Ozone.bg

  Струва ми се, че „Република от светлина“ не можа да засияе на български, а е роман, който заслужава внимание най-малко с интересната си тематика, повлияна от магическия реализъм. Разбира се, първата препратка ще да е към „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг, за какво друго се сещаме, когато има деца и насилие, но всъщност за мен един друг роман се родее по-добре с книгата на Андрес Барба – а именно „Нищо“ на Яна Телер.

  48714368 Разбира се, творбата на испанския автор носи собствен заряд, още повече заради начина, по който е разказана – от гледна точка на бъдещето, когато повечето събития са ясни, трагичната развръзка е вече непроменим факт, а авторът поднася стъпка по стъпка разкрития, които колкото разкриват, толкова и задълбочават загадката. Защото в един странен, смазван от жегата град край широка река и почти непроходима джунгла, внезапно поникват тридесетина деца, които в началото просто се сливат с дрипавите си събратя по улиците. Но те са различни, говорят на собствен непонятен език, а поведението им постепенно се изостря – до кървавото стълкновение в един супермаркет, след който се изпаряват. Изправените на нокти власти предприемат объркани мерки, медиите вдигат шум до бога, а в град, в който вярват силно в бялата магия, истерията бързо взема връх – особено след като собствените им деца започват да изчезват, увлечени сякаш от зова на дивото. Разказвачът е от тези, които са натоварени със задачата да намерят тези деца-палачи и деца-жертви на всяка цена – и го правят. За съжаление.

49086684._SY475_  „Република от светлина“ носи фантастичното в самата си същност – тези странни деца сякаш не са от този свят и всеки досег на разказвача с тях сякаш потвърждава това, дори когато ги докосва, той усеща нещо различно от очакваното. Дори съм склонен да кажа нещо кощунствено – че стилът на този роман е някак тип Льоса, но силно олекотен и поне последователен, явно още ми държи влага сблъсъка със „Зелената къща“. В малко на брой страници Барба създава силна алегория на съвременния свят и оковите, които хвърля около децата – до степен, че бунтовете им са само в някакви дреболии като дрехи, музика и социални мрежи. И сблъсъка със същински свободни деца е като сблъсък с извънземна цивилизация – и когато хората откриват кораба-майка, може би ще осъзнаят, че никога не са имали възможност да се разберат взаимно.