Резерватът на таласъмите приютява предците на човека

   Защо бе, защо не се пише днес така? Къде отиде тая стихийна фантазия, която залага и на интригуващ сюжет, и на вътрешна самоироничност и пълен отказ авторът и творбата му да се приемат сериозно?! Тая среща с „Резерватът на таласъмите“ на Клифърд Саймък бе точно като среща със стар приятел – смътни спомени от сюжета, отделни елементи, които не можеш да забравиш (колесатите с насекомите в корема), черният обелиск, който се родее по своята загадъчност с оня от „Една одисея в космоса през 2001-та година“ на Артър Кларк (излязла в същата година, между другото), но и удоволствието от преоткриването на герои и приключения, които благополучно си позабравил през тия двайсетина години поглъщане на други книги.

   Бедният професор Питър Максуел – не стига че по пътя му към далечна планета, където уж имало дракони, го отвличат мъглявеещи същества, които го отвеждат на своята странна планета, идваща от друга Вселена, а и след като благополучно се завръща на Земята, установява, че негов двойник не само е успял да го изпревари, но е намерил и време да загине мърцина в странен инцидент. Всичките му приятели са били на погребението… и изненадата им от неговата поява е разбираема. Юридически проблеми на хоризонта, разбира се, защото мястото му в университета е вече заето от друг, в жилището му живее симпатична дама в компанията на съблезъбо тигърче, абе… не е добре работата. А като се прибави и фактът, че професорът има за задача да уреди предаването на невъобразимо количество знания, трупани милиарди години, срещу неясно още какво, ясно ви е в каква главоблъсканица се оказва.

   Но пък Максуел има приятели – един добър във варенето на бира таласъм, доведен от праисторията неандерталец и дух-страхливец, който не знае чий е и това силно го притеснява. Е, с такава компания как да не забърка в ударна поредица приключения, гарнирани с люта ракия, шеметни обрати, много смях и малко битки, а в крайна сметка да разгадаят загадка, датираща чак от Юрския период? А, и почти забравих Шекспир,  който не само не е написал пиесите, които му приписваме, но и иска да си остане в приятното бъдеще и да не се връща в скучния Стратфорд на Ейвън.

   Каквото и да си говорим, преиздаването на класики носи радост и на нас, старите им читатели, и на новите поколения, които ще се докоснат до големите майстори от златната ера на класическата научна фантастика, сред която Клифърд Саймък се отличава именно със страхотното си чувство за хумор, обрисуване на симпатични и наивно-невинни герои, и шеметна фантазия, която те кара да поглъщаш страница след страница. И като съм на тази тема, да препоръчам отново  “Донеси ми главата на принца”, “Ако с Фауст не успееш” и “Просто шеметен фарс” на Шекли и Зелазни.