„Да вземем дългата 4,5 милиарда години история на Земята и да я приравним до една година, като 1 януари съвпада с нейното формиране, а 31 декември в полунощ е настоящето. Някъде докъм юни единствените живи същества са едноклетъчни микроорганизми – водорасли, бактерии и амеби. Първото животно с глава излиза на сцената едва през октомври. Първият човек се появява на 31 декември. Всички ние, животни и растения, едва отскоро сме на купона.“
„Рибата в мен“ на Нийл Шубин е още една прекрасна еволюционна книга, каквито са в тежък дефицит на българския пазар, за разлика от безбройните езотерични и религиозни шашмотевини, които налитат да обясняват около милион различни версии за създаването на човека и безсмъртната му душа – всяка от които, разбира се, е окончателната Истина.
Нийл Шубин е един от палеонтолозите, открили фосила на уникалната риба Tiktaalik, която има рамо, лакът и китка, изградени от същите кости, както при човека (вдясно е снимка на автора с фосила и възстановката). Рибата дори е можела да извършва… лицеви опори. Но това не е книга за това откритие, а за нещо много повече – това е история за човешкото тяло, в което се съдържа историята на милиарди години еволюция. И макар името да е само за „рибата в нас“, изследванията, върху които стъпва Шубин, показват пределно ясно колко дълбоко свързани са всички живи организми на тая планета – и не по-малко важно, че са свързани по предвидим според еволюционната теория начин, като всеки фосил е доказателство за този красив процес.
Може да се каже, че има сериозна тематична прилика между „Най-великото шоу на Земята“ на Ричард Докинс и „Рибата в мен“, но на Шубин безспорно му липсва острото перо на британеца и книгата му е с една идея по-суховатичка. От друга страна, в началото на септември излиза чудовищният труд на Докинс „Сказанието на прадедите“, която очаквам да е много по-научна от гореспоменатата и със сигурност на много по-високо ниво.
В началото на книгата си Шубин прави нещо много ценно, което ми напомни за заразяващия плам на Сейгън – той описва как се е запалил по археологията, как са минали първите му експедиции и колко много чар, но и здрава работа и усилия стоят зад тази професия. Това ми допадна силно, защото такива книги могат да запалят младите и да ги насочат в толкова интересна професионална посока, каквато безспорно е палеонтологията и другите науки за живота на планетата.
Основната част на книгата, разбира се, е съсредоточена в едно пространно пътешествие из нашите тела и сетива и къде откриваме същите структури из фосилите или съществуващите днес видове. Отделяйки много внимание на крайниците, Шубин показва, че ДНК рецептата за изграждане на горната и долната част на ръцете ни, китките и пръстите практически е една и съща при всяко същество с крайници. Реално преходът от вода към суша не изисква възникване на нова ДНК – древни гени, отговарящи за развитието на перката на акулата, действат по различен начин, за да формират крайници с пръсти.
Появата на костната структура е една от спорните точки в науката, но според Шубин първите твърди части са били зъбите и по-късно костните структури са се развили не в името на самозащитата, а на храненето. Той акцентира на много данни за различни праисторически видове, при които настъпват за пръв път промени в тази посока.
Всъщност този текст трябваше да стане поредното огромно ревю с купища цитати, но мисля да ви го спестя. Книгата е тънка, леко написана и на пределно разбираем език, мисля, че няма да затрудни никого и е на практика добра подготовка за чудовището на Докинс, което скоро ще застане до нея по рафтовете.
След такива книги винаги се чувствам по-смирен, като откривам колко сложни са телата ни и каква смайваща история се крие и зад най-дребните детайли от тях.
От същите жанрове
