Хуморът е много сериозно нещо и не се удава на всеки. „Рицарите на празната чаша“ на Костадин Костадинов обаче е от другата страна – отлично написана, лееща се с лекота, с богат и образен език сатира, която си играе със символи и идеи, със спомени и спихнали идеали.
Църнокучево е селото, църнокучевски е духът. Тук е и Лиско, кучето, което извършва ежедневна разходка, зад която се крие страшният факт, че то носи послания от бога, но никой не му обръща внимание, а наблизо е и вечно вързаната магарица Рита, която никой не знае как точно оцелява зиме и лете. Навъртат се неизбежните впиянчени скици, които в омаята си са проводници на най-истинската народопсихология, на най-искрените прозрения от дълбините на изстрадалите им души. Баш в тази чудна и колоритна реалност става и убийство, което се превръща в капан от подвижни пясъци за дошлите да разследват полицаи. Истината е дълбоко скрита зад упорито свитите устни на местните, а инатът им може да се сравни само с ловджийската и пиянската им страсти.
В Църнокучево пиянството беше основният вид религия, а пръцоката – най-важната християнска ценност, съответно алкохолиците – най-често срещаният вид поклонници. Тук не просто трезвеността, а дори моментната трезвост изглеждаше като кон в асансьор. Нея църнокучевци никога не прощаваха и не биха простили.
Драмата се заплита все повече, нови и нови типажи, всеки от които сам по себе си куриоз, който трябва да бъде подложен на научни изследвания, а един огромен булдозер, забравен от памти века, допълва очакването на неизбежния апокалипсис. Характерът на местните обаче има и позитивни страни – те определено не могат да бъдат минати с някоя лъскаво изглеждаща далавера, още по-малко пък с такава за изграждане на паркинг за НЛО с европейски пари. Костадин Костадинов използва забавните случки, за да прокара оная разделителна бразда между онова време и сега време, които в крайна сметка не са толкова различни, защото и хората не са толкова различни, още по-малко техните дълбоко вкоренени характери. Мисля, че ако бях на малко повече годинки, с реални спомени от времето преди Промените, щях още повече да схвана книгата в дълбочината ѝ, но и така удоволствието си заслужаваше.
„Рицарите на празната чаша“ се чете с много смях, но и много замисляне, книга, която се надявам да не мине незабелязана, защото си заслужава. Тя се родее както с „Руският съсед“ на Вешим, така и с „Кокошият рай“ на Лунгу и „Какво е мъж без мустаци“ на Томич, като определено е по-добра от тези на съседите ни.
И още един цитат:
За нещастие синът се роди със заложби в мисленето По тукашните стандарти това е стряскащо. Дори родната казарма и епичното завръщане към дома, продължило малко повече от самата служба, не го лишиха от способността му да мисли. Освен това незнайно откъде се бе сдобил и с трудолюбие, също толкова чуждо не само на рода, но и на селото като цяло.
От същия автор
От същия жанр
