Оригинално заглавие: Rhythm of War, 2020.

Преводач: Цветана Генчева

Корица: Ясен Стоилов, твърда.

Година на изданието: декември 2020 г.

Страници: 1312

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

Ozone.bg
Ozone.bg

   Хвърлям поглед назад към началото на „Летописите на светлината на бурята“ – там, където „Пътят на кралете“ ме впечатли неимоверно, а заявката на Брандън Сандерсън за поредица от цял куп огромни тухли хич не ми изглеждаше непостижима с неговото свръхчовешко темпо на писане (дано колегите му не го удушат в съня му, едва ли не им е минавало през ума). Последва „Сияйни слова“ с чудовищната корица на Христо Чуков, любимата ми на автора изобщо, която продължи и разви идеите от първата, даде нови простори, от които да се възползва „Заклеващия“, която бе първата, в която се попрепънах, чета си текста за нея и виждам, че и там съм се чувствал, че краят е неоправдано спрямо действието далеч. За да дойде „Ритъмът на войната“, която не просто е с триста страници повече от предните три, но и ме измъчи малко, цяла седмица я влачих, а за мен това си е твърде много дори за книга с такъв обем. И още отначало мога да ви кажа да не съдите по книгата по некоригирания и пълен с грешки предговор, и натам има, но не са чак толкова натрапчиви, в рамките на приемливото за такъв смайващ мащаб и при предполагаемо силно скъсените срокове на превод и корекция.

17250966._SY475_   Чудя се доколко да преразказвам действието в книгата, някак не ми се струва редно, все пак който вече я е почнал, знае, а който не е, по-добре да чете текста за първата. Може би накратко? Войната продължава да бушува, хората са в офанзива и техните Сияйни рицари в общи линии успяват да надделяват над бойните форми на певците (че и с помощта на интересен летящ кораб), но нещата много скоро ще се променят. Каладин страда от посттравматичен стрес, който го вади от строя за известно време, типичен похват от куп други книги (и дори семпли екшън филми), всички знаем, че ще го бият, бият, бият, ще го мъчат, мъчат, мъчат, но накрая той ще открие ново измерение на силите си и ще възтържествува до някаква степен… хиляда страници по-късно. Ако си го представите като Джон Макклейн в първата част на „Умирай трудно“, няма да сгрешите много 🙂 Адолин пък има неблагодарната задача да изнесе на плещите си смайващо скучно пътуване в Морето на сенките, където да убеди духчетата на честта да започнат пак да се обвързват с хората, забравяйки как те използват труповете на техните близки като вълшебни оръжия и предателството им в далечното минало. Далинар също си има солидни проблеми с несигурния си съюзник Таравангян, който има преинтересно развитие към края на книгата. Изобщо мъжете тук са изтикани малко встрани, всичко е фокусирано в жените и техните наукообразни вещерства.

  49203999._SY475_ Основното действие е в Уритиру, но няма и думичка да кажа какво се случва всъщност там, твърде издайническо е. Достатъчно е да спомена, че Навани получава възможност да се вихри в изследванията си на фибриалите, на светлините и вибрациите, от което произлизат малкото реални сюжетни пробиви в книгата. Силно застъпена е гледната точка на паршендите както в миналото, преди започването на кървавата бран, така и в настоящето, където новите им форми им позволяват да са не просто равностойни, но и дори да превъзхождат злощастните човеци. Събитията се развиват бавно, но неумолимо към очакваните развития, наистина чак в края имаше някакви реални изненади и подготовка за следващия том, който обещава повече решаващи събития. В момента обаче нямам капка желание да поемам в тази посока, „Ритъмът на войната“ ме затормози с нищослучването си, колкото и да говорят други фенове за градене на герои и антагонисти – видимо е, че Сандерсън може да изпише произволен брой страници за всичко, в главата му този свят е абсолютно жив и може да проследява битието на всеки герой час по час. И почти успява 🙂

  Вън от моето лично усещане, четох, че Сандерсън възнамерява поредицата да е от две по пет книги с обособени арки, така че изобщо не се заричам, че няма да посегна към последната от настоящата. Ще имам доволно време (дори при темпото на Сандерсън Бързопишещий) да си почина, да отлежи в мен, да се събуди все пак интересът как, аджеба, ще приключи този конфликт и в частност как ще се извърти дуелът със Зло. Но пък няма да ви кажа кой ще се дуелира с него. А може и само да си мисля, че знам, разбира се. Сандерсън неведнъж е доказвал, че може да избягва капана на читателските очаквания, а в тази книга и е видим стремежът към обвързване с по-мащабната картина на неговата вселена „Космер“, за която безценна е статията в сайта „ShadowDance“, инак просто не си представям как ще си навържа тая митология и сложната ѝ структура, в която всеки миг, в който решиш, че разбираш какво се случва, се пръква нов вид духчета, певец, светлина, идеал или обръзване, за да те запрати в нова спирала от многостотинстранични чудения.