Не, това не е “Терминатор”,
ако и да прилича 🙂
Добре дошли в бъдещето. Всъщност не, не сте добре дошли, ако сте хора. Тук властват машините, вдигнати на бунт от Архос, самоосъзнал се изкуствен разум, поел контрол над планетата и нейните механизми. И отказал да се вслуша в думите на своя създател, който, умирайки, му казва, че когато са притиснати до стената, хората са способни на всичко. Наистина всичко. Като плъхове в капан…
Робокалипсисът се случва в един хубав ден. Скоро милиарди са мъртви, милиони – поробени, но съпротива се появява и разпростира малко по малко – дали в планините, където машините (все още) не могат да стигнат, дали сред центъра на Токио, където вманиачен механик създава своя крепост, дали сред лабиринтите на градовете, останали почти непокътнати. За разлика от “Терминатор”, ядрените оръжия остават заключени в силозите си – Архос иска да опази живота на планетата, изтривайки само това, което го застрашава – хората.
Отделни групи са обречени да извършат геройства, а книгата проследява техните пътища, които никога не се пресичат, но, обединени, водят към целта – леговището на Архос в Аляска. Там се крият не е една и две тайни, не много скрити, да си признаем. Има и мистика, свързана с Изтока, където една наглед обречена борба на самотен възрастен мъж ще даде на бунтовниците неоценим тласък. Налице е и социопатичният хакер, който в пристъп на хуманност ще рискува живота си за човечеството. Е, естествено, и групичката воини, поели на дълъг, многомесечен път, изпълнен с люти битки – за радост, големината на книгата не позволява разгъването на цяла епопея във фентъзи стил, каквито са ми непоносими. А, има го и миловидното момиченце с чудни умения, която Спилбърг в предстоящия филм неминуемо ще направи централен герой.
Усещам, че ставам ироничен, а не бива. Да, “Робокалипсис” на Даниъл Уилсън е бъкано с клишета произведение, доста повърхностно, накъсано и със странен край. Но едва ли целта му е да бъде литературен шедьовър – книга, очевидно писана с уклон към екранизация (като трилогията “Напаст” от Гийермо дел Торо и Чък Хоган), която нелошо вплита в себе си забава, екшън, загадки, канонична еко параноя, различни гледни точки към едно глобално събитие и плавно извисяване към края. Жанрът на книгата се води “oral history”, уж от гледната точка на различни хора, доста вероятно изкопирано като идея от “Z-та световна война”, писана няколко години по-рано и излизаща на български някъде през пролетта.
Мисля, че книгата като качества и насоченост е очевидна и ще допадне на всеки, който усеща желание да я чете. От друга страна всеки, който има подозрения, по-добре да не рискува, едва ли ще се изненада приятно, ако има високи очаквания за нещо по-различно от това, което името и корицата казват.