Лятото си е време за добра фантастика, а Айзък Азимов е единица мярка за такава. След като в края на юни си препрочетох с кеф „Стоманените пещери“ и „Голото слънце“, беше ред и на третата в тая серия – „Роботите на Зората“, която този път запраща Илайджа Бейли на водещия космолитски свят – Аврора, където вторият създаден хуманоиден робот (след любимия Данийл Оливо) е бил „убит“. Около този инцидент се завъртат обичайните за Азимов пространни диалози и спорове, които малко ми досадиха, след толкова години и книги малко или много искам нещата да се случват по-стегнато и раздвижено, но в крайна сметка истината излиза наяве – и тя е по-странна от очакваното. Истината е, че трите части притежават твърде много сюжетни сходства, които при четене за кратко време лъсват и ако се абстрахираме от култовия им статус, не могат да бъдат подминати.
Но същинската стойност на този том е във втората му част – там, където са разказите от цикъла „Аз, роботът“ и двете допълнения от „Още за роботите“. Тук лентата е превъртяна назад, позитронните роботи са още непознати и несъвършени – и обследването им е обект на най-различни сюжети/приключения. Началото поставя чаровен разказ за момиченце и нейния обичан робот, сетне се зареждат истории за внедряването им в индустрията вън от Земята, сблъсъка с религиозна вяра (и позитронният мозък е създаден несъвършен по образ и подобие на човешкия) в роботите, за появата на лъжата редом с телепатията, порива към свобода, и най-сетне – моментът, в който пробивите и напредъкът стават зависими от нечовешката им логика и изчислителна мощ…
Има толкова енергия в тия разкази, толкова надежда, че кривините на човечеството ще бъдат изправени, че човешкото несъвършенство може ако не да бъде коригирано, то поне смекчено в някаква степен от помощници, съставени от метал и чиста логика, макар и подчинени на всеизвестните три закона. И ако трите главни части на серията за роботите показват едно далечно бъдеще, където Земята се е предала и затворила в себе си (е, не като в „Градът и звездите“ на Кларк), и трябва да прохожда отново под небето и светилата, то в разказите, илюстриращи епохата на промяна Азимов показва безпределната си вяра в човешкия род. Героите му почти в цялост са положителни, оптимистични, борбени и приспособими – малко идеализирани, малко ретро, малко такива, каквито вече трудно биха били приети сериозно. Фантастиката се промени много от тия времена, но е хубаво да хвърляме поглед и назад, когато писателите са мислели, че след 50 години всичко ще е различно. А не е. И едва-що поглеждаме с надежда към Марс.
