Рядко се случва да чета толкова вдъхновяваща книга. „Родени да тичат през каньоните на Мексико“ на Кристофър МакДугъл е едновременно химн на тичането за здраве, увлекателна история за шантави хора, обсебени от бягането на свръхдълги разстояния – и почти мистично търсене на тайнствено племе, живеещо в една от най-опасните зони на планетата, за които тичането дни наред е не просто лесно, а и забавно.
Същевременно книгата изследва изключително сериозния проблем с механиката на тичане и ходене, която често е пренебрегвана заради бизнес мотиви, както и интересна еволюционна теория, според която маратонските умения на човешкия вид са в основата на успешното му оцеляване и развитие. МакДугъл има изключително тънък усет за баланс между анализ и разказване на истории – едновременно поддържа основната линия за племето тараумара и техния начин на живот, но и се впуска в смели разкази за луди надпревари по 100 и повече мили (има дори състезания между хора и коне, като не винаги четириногите печелят!), допълнени с живи описания на лудите глави, за които тичането е най-голямата страст.
Не мислете, че племето тараумара са някакви мистици, медитиращи по скалите, които смятат, че тичат редом с духовете и изживяват екстаз чрез физическото натоварване. Точно обратното, те са симпатични стеснителни хора, които през вековете са станали жертва на брутално отношение от страна на конкистадори, бандити, наркотърговци и други, и за които бягството е начинът да защитят себе си и близките си. В разрез и с очакванията, те са далеч от природния начин на живот, което трябва да ви каже нещо за шарлатанския маркетинг, че ти си това, което ядеш, както и безбройните витамини и хранителни добавки, които нутриционистите се опитват да пробутат като незаменими:
За тараумара маратонското бягане е купон. По отношение на диета, начин на живот и борбеност те са кошмар за всеки треньор. Пият така, сякаш Нова година идва всяка седмица. Поглъщат такива количества царевична бира, че една трета от зрелия им живот преминава в пиянство или махмурлук.
Карл Лумхолц казва, че: „…в обичайното си състояние нецивилизованият тараумара е твърде стеснителен и скромен, за да упражни съпружеските си права и привилегии, и че прлемето се поддържа и разраства предимно благодарение на алхохола.“
Тараумара е трудно да бъдат видени вън от естествените си, добре скрити от външни очи селища в мексиканските планини. Отделни хора са успявали да ги убедят (срещу храна обикновено) да се включат в разни шантави надпревари, за които чух за първи път – свръхдълги бягания, често в планини и при тежък терен, които подлагат смелчаците на далеч по-тежки натоварвания от олимпийските маратонци, – и при които членове на племето са доказали ненадминатите си умения. МакДугъл разказва историята на няколко от звездите в тази област (примерно Скот Юрек и Ан Трейсън), както и колко изненадващи са фактите, свързани с ултрамаратонското бягане:
Бягането на свръхдълги разстояния сякаш било друга вселена, където не важавали законите на планетата Земя; тук жените били по-силни от мъжете, а старците – по-силни от юношите; първобитните мъже в гумени сандали пък били по-силни от всички!… Бягането на 100 мили седмично се смята за сигурен начин да си докараш травма, причинена от претоварването, но „откачалките“ бягали по 100 мили на ден. Някои от тях се готвели за състезани, като бягали по 200 мили всеки ден, и пак не се контузвали.
В книгата са включени и други страхотни истории, като тази на полския войник Емил Затопек, който правел истински чудеса в бягането, за което свидетелстват и златните му медали от олимпиади.
Кристофър Макдугъл изследва подробно една много щекотлива област – тази на физическите измерения на бягането, към което вероятно появилите се едва в последните десетилетия маратонки май всъщност не са много пригодени и те са една от основните причини за травми и при професионалисти, и при любители. Според него и учените, които цитира, стъпалото е еволюцирало за тичане босо, при което петата изобщо не участва в този процес, докато маратонките изцяло променят натоварванията и всъщност вредят – МакДугъл посочва, че в последните години най-модни са изследванията в посока как да се създадат обувки, които имитират тичане на бос крак, а много колежански отбори избягват травмите и подобряват постиженията си, като тичат с евтини гуменки, а не със скъпи маратонки.
Интересна е и еволюционната теория, според която нашите прадеди са преследвали, тичайки, своята плячка, преди да развият умения за изработка на оръжия. И ако човекът безспорно е по-бавен от повечето животни, то ние имаме физическо предимство, което ни поставя в по-изгодна позиция:
Д-р Брамбъл казва: „Бягането всъщност е просто скачане от единия крак на другия. Сухожилията нямат отношение към бягането, но са много важни за енергийната ефективност на скачането. Забравете за скоростта. Може би сме родени да бъдем най-великите маратонци на света.“
Гепардите, както и всички бягащи бозайници, си поемат дъх само веднъж на всяка крачка, докато хората отделят топлина основно през потта, тоест имаме „моторите с най-добро охлаждане, пускани някога на пазара на еволюцията“. Така става възможно да се преследва животно, което, колкото и да е бързо, няма нужната издържливост да бяга продължително време.
В края на книгата си Кристофър МакДугъл умело вдига градуса на напрежението, като отвежда няколко професионални бегачи на дълго разстояние в планините на Мексико, за да се срещнат и да тичат заедно с тараумара – след много премеждия срещата се осъществява. И остава само да се насладим на най-великото състезание, което светът е пропуснал да види…
Силно препоръчвам „Родени да тичат през каньоните на Мексико“ и съжалявам, че не съм я прочел по-рано, наистина една от най-интересните нехудожествени книги, на които съм попадал някога, със събрани на едно място и грабващи вниманието истории, и сериозни изследвания и теории.
От същите жанрове
