Историята на България през ХХ век – и на живота въпреки политиката

България като че традиционно излиза от една криза, за да влезе в друга, и някак българинът е навикнал по-философски да се отнася към ставащото. Неслучайно двама опърпани селяни от карикатура на Чудомир си хортуват: „Кога най-после ще се свърши тая криза, че да си влезем в обичайната сиромашия.“ 

  Първият том на „Розата на Балканите“ ме впечатли силно – прекрасно разказана история на България до края на XIX век, съчетаваща задълбочени познания, историческа сдържаност и прекрасен стил, който отразява изчезващото богатство на българския език. Но и си знаех, че вторият том, посветен само на многострадалния ХХ век, е много по-сложен и заради струпването на твърде много събития (тук ще цитирам свободно Чърчил, че Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират), и заради липсата на исторически консенсус за тяхната същност и значение.

Една от причините да са запазени толкова малко броеве на вестници от началото на XX в. е и че много от тях биват издимени възбог от ревностни пушачи – зер купешките книжки идват скъпи.

  Но проф. Иван Илчев не се ограничава до поредната политическа история на предния век – такива бол. Вместо това той пише история на народа – как е живял, как е оцелявал и как е умирал. Особено последното, защото много смърт има в този сбъркан век – и повечето пролята кръв е пролята вътрешно. Не може да се избегне тягостното усещане от четенето на тези страници – почти няма поводи за гордост, има едни безкрайни политически крамоли и разделения, а малкото моменти на икономически подем и покълване на надежда бързо биват подавяни от поредната криза или война.

   Започвайки от края на Стамболовото управление и от края на самия Стамболов, който възвестява как вече ще се процедира с политическите противници в България, проф. Илчев започва да тъче чергата на своя разказ за България, устремена към своя национален идеал – Македония и пак Македония, нищо не е по-важно от нея, дори Тракия и Добруджа, които стават разменни момети неведнъж в идните десетилетия. Но наистина политиката, макар и проследена в детайли, не е важната по тия страници – хората са важни. А към тях и бита им той се отнася с топло съчувствие. Има за какво да им съчувства.

   Илчев цитира един библиотечен работник от края на XIX век, който се жалва от нещо, което и в наши дни не се е променило и на йота:

…сензационни романи, остарели и отживели времето си мелодрами, нищожни във всяко отношение повести и приказки, ползуват се между тях с популярност по-голяма, отколкото хубавите съчинения на Тургенева, Гоголя, Хюго, Вазова и др., когато писатели като Станчева, Гребенарова, Семкова… вземат се от читателите 40-50 пъти в годината. Произведения на писатели като Достоевски, Дикенс, Гончаров Сатиков, Доде, Гаршин… почти никак не се търсят.

   С много болка той описва земеделския бит, опитите за развитие на индустрия, женските движения за права, състоянието на здравеопазването, мащабните строежи – основно в столицата, как са почивали и са се развличали хората, какви пари са взимали и за какаво са им стигали, каква е модата и празниците, къде пие софийската бохема, как стои въпросът с публичните домове, обръща внимание и на малинствата в България и тяхната участ. Успоредно проследява какво се случва в българските земи в Османската империя, борбите им са освобождание и промяната, започната с младотурската революция.

  Идват войни на хоризонта. Двете балкански войни ознаменуват триумфа на българското оръжие и провалът на политиците и на царя, които позволяват всичко да се изплъзне. И после Първата световна война, завършила с нов погром и Ньойския договор, за който Илчев пише:

Договорът поставя и край на Българското възраждане. Противно на утвърденото схващане, отдавна си мисля, че Възраждането, възприемано като полет на духа на българина, оптимизъм и вяра, не завършва през 1878 г., а е преломено чак през 1918 г.

  А след това започва още по-страшното време, което няма нужда от преразказ. Стамболийски, избиващите се македонци, докато в самата Македония гърци и сърби дерибействат, септемврийския бунт, атентатът в „Св. Неделя“, Гео Милев, разбойничеството, Народния блок, деветнайсетомайците, раждането на Симеон… и пак война.

 В предвоенния период Илчев се спира подробно на съграждането на прогерманската ориентация, която в крайна сметка е неизбежна и заради немската армия, намираща се на Дунава. Но процесът тече отдавна – ученият описва как през 1935 г. Херман Гьоринг е на голяма обиколка из Югоизточна Европа и една от спирките неизбежно е България. Двамата с цар Борис ловуват заедно, но е неизвестно за какво са си говорили през това време. А за рождения ден на царя пристига подарък – 12 бомбардировача и 12 изтребителя, с които се полага възстановяването на въздухоплавателния флот.

  А после идва 9 септември и натам знаем – или не знаем, само стотина страници са отделени на периода между 1945 и 1989 г., но добре покриват и начина на установяване на комунистическия режим, и неговите възходи и падения – например непознатото за широката публика разпродаване на българския златен резерв, за да се връщат заеми.

  И нещо актуално и за нашето време:

За разпространението на заразите съдейства и трудноизкоренимият обичай близките да го целуват за последно в ковчега му. Едра шарка мори повече турското и въобще мюсюлманското население, което поради невежество и религиозен фанатизъм гледа с недоверие на ваксинацията. Много инфекциозни болести се пренасят от катунарите цигани, които хем бягат от ваксинация, хем не поддържат и особена хигиена. Жертвите от туберколоза са толкова много, че в Станимака сериозно обсъждат дали да не забранят църковните камбани да се бият на умряло и да стряскат гражданите. В Пещера пък околийският началник нарежда да се разрешават само по десет удара, за да не се… безпокоят чувствата на другите болни. Княжеството е разположено на вековния път на чумата, затова мерките, предписвани  в случай на епидемия, са по средновековно вирепи и издават уплаха от смъртта.

   „Розата на Балканите“ съдържа смайващо количество информация за живота в България през ХХ век – политиката постоянно се опитва да доминира, но проф. Илчев удържа това ѝ попълзновение. Затова и този втори том е ценен със задълбоченото проследяване на промените в българското общество, обусловени от влизането от криза в криза и от война в друга. Четейки тези страници, човек поне може да спре да се учудва на политическата импотентност на нашето време, на издигането на до ръководни постове на неадекватни блюдолизци и службогонци, на прогонването на предприемчивите и смазването на другомислещите – просто си е така открай време и така ще бъде явно, такива сме си и да го отричаме, е наивно.