Нелепо и недостойно е народите да имат родовата гордост на картофите –
всичко най-хубаво, което притежават, да е заровено под земята.
Много трудно е да се улучи златната среда в историческите писания – у нас залитаме постоянно в крайностите между тежки, нечетими научни трудове и лека и често отявлено лъжлива псевдоистория. А когато е написана талантливо, примерно в притежаващите чудесни литературни достойнства томове на Стефан Цанев, се превръща в могъщо средство за генериране на митове – както образът на Левски в повечето хора се създава от разказите на Вазов, не от историческите документи. Лично аз отдавна бях загубил надежда, че и у нас ще се пише за история със страст, но и със знание – това, което често откривам в чужди трудове, защото там популяризацията на науката е част от нейната същност. Популяризация, която не я профанизира, но ѝ позволява да слезе от извисения пиедестал на професионалния жаргон, който ме е отказвал от куп български исторически трудове, прилични на телефонни указатели.
Но ето я книгата, която прочетох като роман, но която е история на България, в първия си том обемаща немалкия период от древността до края на XIX век. „Розата на Балканите“ е чудесно историческо изложение, поднесено на жив и колоритен език, който увлича в своя ритъм и повежда на увлекателно пътешествие през вековете. Или както сам проф. Иван Илчев пише в началото: „Исках да напиша една недотам сериозна книга на тема, която без съмнение е сериозна. Не виждам защо изсушаваме и мумифицираме миналото си в проучванията си, та да отблъскваме читателите и да ги отпращаме към творенията на псевдоисторици, които не се колебаят да гъделичкат националното ни самочувствие с внимателно подбирани факти.“
Именно това решение да се избегне великобългарщината, смелостта да се подложат утвърдени митове на критичен прочит и изобщо даването на контекст (при спор обичам да казвам, че илюзията за могъщество на държавата се дължи на карти с малък мащаб и неразбиране на гъвкавостта на границите в миналото) за много от най-важните събития в историята ни – ведом и успешните, и трагичните. Разбира се, няма да седна да преразказвам какво се случва, зер дори хората, които се втурнаха наскоро отчаяно да купуват рекламирания щедро по телевизията исторически ерзац, ще да поназнайват основното.
Първото и Второто българско царство са разгледани относително по-кратко от очакваното, но за сметка на това е даден повече контекст на събитията, например важните уточнения, че през цялото време Византия воюва ожесточено по южните си граници и това влияе пряко на успехите или неуспехите на българските владетели. Или за илюзорността на тениските с щампа „България на три морета“, която отразява кратък петгодишен период от управлението на Иван Асен II.
Със Симеон българската държава встъпва в един от кратките си периоди на могъщество. Всички балкански народи ги имат. Бързо отминават в небитието, но оставят след себе си трайни исторически спомени, които в ново време подхраняват амбициите и стремежите на сонм националисти, които удобно забравят, че още веднага след смъртта му България губи повечето от завоюваните от него византийски територии.
По-голямата част от книгата е посветена на периода след османското завоюване на полустрова. Иван Илчев използва много цветни графики, които проникват под завесата, която обикновено е хвърлена над османския период. Например той не просто посочва колко много се повишават данъците за всички поданици на империята, но и обяснява инфлацията на използваните пари заради притока на мексиканско сребро, което през Испания залива Европа и после поема по света (вж. повече в „Пътищата на коприната“ на Питър Франкопан как това сребро носи богатства дори на азиатските държави). Той се спира подробно на промените през петвековната чужда власт, които не позволяват всичко да се подведе под общ знаменател, но както се прави обичайно, се фокусира изключително в последните десетилетия, Възраждането, когато предава в пространни детайли борбите за просвета, църковна и в крайна сметка национална независимост. Силно ми допадна колцина личности от периода получават поне малки биографични бележки, защото сме свикнали да ограничаваме образите от този период до има-няма десетина души, а всъщност в народните дела са били ангажирани хиляди.
След първоначалните десетилетия на хаос в балканските провинции на Империята настава мир, който не е нарушаван чак до XVIII в. Докато в Западна и Централна Европа се гърчат в религиозни войни, на полуострова цари относително спокойствие. Докато през Трийсетгодишната война една трета от населението погива от гладна смърт, в българските земи този начин на преминаване във вечността остава на практика непознат.
Много интересни са страниците за производството по българските земи – Илчев цитира данни, според които османската армия се облича и обува именно с плат и обувки от българските занаятчийници, манифактури и малки фабрики. Интересни са и графиките как се отразява Кримската война на търговията, около нея мнозина българи забогатяват неимоверно. Разбира се, не може да бъде подминат и проблемът с терминологията на „робство“, „владичество“ и оня паразит „присъствие“, който само радателите за „робство“ охотно изполват, никой нормален човек не е и не би. Проф. Илчев пише ясно, не че това би променило нечие набито от чина убеждение:
Българите имат и право на лична собственост. отделно е общинската, която използват заедно съгласно утвърдени правила. С други думи, спорът имало ли е турско робство в България, е или безсмислен, или терминологично некоректен. Робство не е имало освен в емоционален смисъл – жестоко друговерско и чуждонародно господство е имало. Но не да не забравяме, че в онези векове вероятно не по-малко от половината на населението на земята е управлявано от чуждоземци, а нерядко и от друговерци.
Няма как да пропусна и описанието на първите издатели по нашите земи, които продават книги на един предимно неук народ. И това няма как да работи добре. Илчев пише: „Писма на издателите гъмжат от оплаквания, че на този или онзи панаир търговията не потръгнала, че купувачите предпочитали да похарчат парите си в кръчмата, вместо да купят книга.“ Нищо ново под слънцето, и сега си е все така – и така ще бъде.
Съединението, може би единственото безспорно събитие в нашата нова история, е все така непознато. Проф. Илчев неслучайно цитира писмо на руския император Александър III до началник-щаба на руската армия Обручев, в което обяснява защо е недоволен от действията на българите:
Днешното движение на българите аз не одобрявам. Те не ни послушаха, действаха тайно, съвети не потърсиха, нека сега сами сърбат кашата от тях сварена. Според мен, докато княз Александър се разпорежда със съдбата на българите, нашата намеса в българските дела е съвършено невъзможна и безполезна… Ние трябва да имаме една главна цел – това е завладяването на Константинопол.
Първият том на „Розата на Балканите“ може и да образова, и да забавлява, който каквото търси. Нови постановки като цяло липсват, но аз поне не се сещам в последните години да е имало радикални промени в основните хронологии, събития и процеси. Като истински учен Илчев посочва спорните моменти и появили се нови теории. Скоро се надявам да имам възможност да прочета и втория том, посветен на тоя злощастен XX век, който сам е събрал в себе си повече история от всички предходни, взети заедно – неслучайно и той е равностоен по дължина на първия, макар да обхваща несравнимо по-кратък период.
От същия автор
От същия жанр
