Преди осем години на главата ми се стовари една чудесна книга, за която до днес си спомням с усмивка – „Градът на сънуващите книги“ на Валтер Мьорс, в която всеки, обичащ книгите, няма как да не се влюби. Роман за книгите, за четенето, за писателите, читателите и цялата магия, която се вихри около най-смисленото нещо, което човечеството е усвоило. И толкова по-странно е, че години наред все подминавах другата издадена на български език книга на Мьорс: „Румо и чудесата в тъмното“, понякога просто не ти се почва една книга, още повече ако е 700 страници и знаеш, че ти трябва време за нея – а времето все е кът. И все пак в ковидното време изчетох десетки такива книги, за които не очаквах някога да намеря време – и дойде ред и за тази.
„Румо“ фактически предхожда „Градът“, двете са съответно трета и и четвърта книга от поредицата „Замония“, а именно от тази човек може да научи предоволно информация за Драконовите планини и живеещите там талантливи творци, които пътем и се защитават срещу страховити армии, най-опасната от които е тази на генерал Тиктак, чиято страховита и трагична история е сред основните линии в книгата. Но и тя е само съпътстваща на тази за малкото животинче на име Румо, което скоро ще бъде идентифицирано като волпертингер, при това от правилния тип, които притежават и интелигентност, а освен нея и страховити бойни умения и някак приятно обрисувани агресия и кръвожадност. Животът на приличното на куче същество (рогцата ще ги броим ли?) започва крайно бурно, след като е отвлечен с цяло селце от опасни пирати, а спасението му от тях (което включва тежки злощастия за пиратите) дава началото на поредица от приключения.
Защото Румо, като всеки волпертингер, трябва да следва своята Сребърна нишка, която винаги усеща около себе си, и която ще го отведе в града на волпертингерите – Волпертинг, заселването им където е най-големият им късмет и най-голямото нещастие едновременно. Там той ще трябва да се учи, да се бие, да се справя с любовните трепети и да търси начин да стане герой – а цялата втора част, а именно „Чудесата в тъмното“, ще му предостави щедро тази възможност. Защото страховито събитие заплашва живота на всички волпертингери, а само Румо по случайност остава на свобода. И започва своя епичен, забавен и лудешки подвиг в дълбините на земята, където градът на лудостта Хел ще си намери майстора.
„Румо и чудесата в тъмното“ е може би детска книга. Но пък е крайно кръвопролитна. Може и да е тийнейджърска книга – но пък има твърде сладки герои за такава. А може да си е фентъзи за всяка възраст – тогава цялата чудна мешавица от истории, подистории и подподистории, родени от смайващото въображение на Мьорс, би имала някакво бегло обяснение. Но най-вече това е книга, обяснение в любов към приключенията, и авторът изсипва идеи, образи и сюжети, които биха стигнали за поредици книги на ред други писатели. А тук са събрани в едно мащабно приключение (или много на брой големи и малки приключения), а най-интересно е как умело Мьорс завързва всички нишки от началото до края – буквално всяка история от началото има своя смисъл и намира заключението си в края. Точно както трябва да бъде.
Да, харесах повече „Градът на сънуващите книги“, но това си е и следствие на личната ми книжка обсесия. Този роман е видимо по-мащабен, по-разнообразен, по-необхватен в безбройните дребни детайли, допълнени и от чудесните илюстрации. Пиршество на въображението, на забавата и на шеговито намигване към приключенските романи и техните канони, с които Мьорс чудесно се заиграва, и дори понякога откровено пародира, като например оръжието, което е отредено на Румо, е толкова далеч от магически меч, колкото е възможно.
