Михаил Вешим е безпощаден. „Руският съсед“ трябва да буди смях и в това, разбира се, безспорно успява, но под тоя смях горчилка прозира… Няма и как да е другояче, когато чрез свежите истории за живота на обитателите и приходящите пришълци в Ново Плодородно са изтипосани голяма част от събитията, които приковаваха вниманието в последните години – изрисуването на паметника на Съветската армия, арестуването на руската пънк банда в църквата, идеята за частен затвор, протестите и блокадите на пътища, тапетите, залепени вместо икони, кирките в капаците на коли, изборният туризъм, медийният слугинаж, да не говорим за бабата, която си гледа виртуална крава (по-лесно и по-чисто е) и организира съселяните си през „Фейсбук“… много са нещата, които Вешим елегентно е вмъкнал, рамкирал е и ги е поставил в контекста на абсурда, за да бъдат огледани в истинската им светлина.
Привидната аналогия с „Английският съсед“ подлъгва. Да, паралелите са очевидни, но само повърхностни. Ако в едната книга се заселваше невинен и трудолюбив британец, то в настоящата новодошлият е руска мутра с мащабни планове и дебели връзки и с руската, и с българската политическа сцена. Естествени негови съюзници са кметът (който става такъв чрез изпитана бай-ганьовска тактика) и попът, които имат нужда само някой да снася пари, пък какви точно ги върши няма особено значение. Съселяните им пък са твърде заети да играят „Монополи“ в кръчмата, да пият водката, която новият им руски съсед произвежда, а дори и въвеждането на местна валута е прието като част от нормалната ненормалност на живота.
Зареждат се една след друга абсурдни ситуации, а селото бива лесно оплетено в мрежата на руските интереси, които искат да го направят троянски кон в Европа. Малцината останали хора със здрав разум се чудят как да събудят апатичните си съселяни, а чест прави на Вешим, че вкарва образа на трудолюбив циганин, който иска да предаде на синовете си здрава и честна философия за живота. Борбата е безмилостно жестока срещу враг с неограничени възможности и липса на задръжки.
Сатирата в „Руският сесед“ е помитаща. Сред тия страници е България, освободена от измамни одежди и благовидни оправдания. Ако искате, може да я четете от чисто хумористичната й страна, и би била безукорна; ако ли не, прочетете я като нещо сериозно, написано несериозно, и ще откриете горчилката, скрита зад измъчените усмивки. Най-добре е по нещо от двете, не си давам нито чистото удоволствие от четенето, нито посланието, което се крие между редовете.
Определено много по-добра от „Нашингтон“, новата книга на Вешим според мен надминава и „Английският съсед“. Последните седмици прочетох две относително аналогични книги от балкански автори – „Кокошият рай“ на румънеца Дан Лунгу и „Какво е мъж без мустаци“ на хърватина Анте Томич – и определено ми допадна този начин на бичуване на недъзите на едно общество именно през смеха, който не може да бъде спрян, освен може би смазан с бруталност.
Малък откъс, който ми допадна особено:
– Не е в ред – коментираха в „Темза“. – Един път не е е седнал тука да пие една ракия.
– Може пък да не пие – допускаше някой.
– Щом не пие, значи не е в ред! От четенето се е повредил.
В Ново Плодородно вярваха, че четенето разваля човека, а пиенето го оправя. Затова „Темза“ имаше много клиенти, а селската библиотека само един, Мартин. В библиотеката нямаше нови книги – всички бе купувано навремето. Но единственият читател бе доволен – четеше, каквото му падне, най-вече класиката – да си припомни, каквото е забравил.
