С мисълта за края и за умирането с достойнство

Процесът на умирането е разпознаваем. Има ясни етапи и пред­сказуема последователност от събития. При поколенията, преди уми­рането да бъде пренесено в болниците, процесът е бил общоизвестен и е наблюдаван многократно от всеки, който доживявал до тридесет или четиридесет години. Повечето общности разчитали на местни мъдри жени да подкрепят пациента и семейството по време на умирането и след смъртта, така както правели (и все още правят) по време на ражда­нето и след него. Изкуството на умирането се е превърнало в забравена мъдрост, но всяко смъртно легло е възможност да се възстанови тази мъдрост за тези, които ще останат да живеят, за да се научат от нея и да са готови за моментите, когато ще се изправят пред лицето на друга смърт в бъдеще, включително и своята собствена.

   Знам, че ще се повторя с поредната история от панаира във Франкфурт, но и тази книга ме откри там. Бяхме на поредна среща в Агентския център, жужащ кошер от чинно подредени маси със столчета, и ни бяха показвани едно след друго обещаващи заглавия, обсипвани със суперлативи. Неизбежно е в един момент да не се разсееш за малко и погледът да не зашари наоколо, по хората и книгите. И там, на етажерката, стоеше тази книга – „С мисълта за края“ на Катрин Маникс. Скромна и тиха, не беше от заглавията, които агентите препоръчват. Но пък веднага се сетих за „И дъхът стана въздух“, прекрасния мемоар на Пол Каланити, която срещна изненадващо радушен читателски прием, и посегнах към нея. И… ето я.

   Катрин Маникс е отдала 30 години от живота си на грижите за хора, които си отиват от този свят. В своя мемоар тя споделя истински истории за различните лица на умирането в нашето съвремие и как сме загубили уменията това да се случва тихо и с достойнство, придружено със сбогуване с близките, прощаване и в крайна сметка смирение и спокойствие. Маникс описва с болка как отчаяното вкопчване в живота понякога причинява излишна болка и страдание на всички, и обяснява бавно и внимателно какви са универсалните етапи, през които хората минават, когато си отиват. Тя посочва, че през вековете хората са ги познавали и са ги използвали, за да се подготвят за неизбежното, но в наши дни това не е така.

Хората не знаят какво да очакват и се учат от преживяванията на други – от телевизията, киното, романи­те, социалните медии и новините. Тези версии на умирането и смъртта, поднесени сензационно и в същото време тривиално, са изместили оно­ва, което някога е било обикновено преживяване за всички, които на­блюдавали умиращи хора около себе си и виждали смъртта достатъчно често, за да разпознаят нейните модели, да познават живота, живян при ограниченията на намаляващите сили, и дори да познават последовател­ността на случващото се, когато човек е на смъртно легло.

   „С мисълта за края“ е книга за силата и на медицината, но и на палиативните грижи в общества, които отдават огромно значение на добруването на всеки пациент, на запазването на достойнството на  хората, които имат нужда повече от всичко да бъдат подкрепяни. Маникс дава добронамерени съвети към близките на умиращите, които помагат да се приеме немислимото, и да бъде улеснен този преход, който очаква всекиго. С много емпатия и болка тя споделя за грешки, които е правила и е виждала да се правят, и какво е трябвало да се направи.

Разликата е в това, че вече не познаваме процеса така, както сме го познавали някога, и сме изгубили речника и начина на поведение, които са ни служили така добре в миналото, когато на смъртта се е гледало като на нещо неизбежно. Вместо да умираме в позната, скъпа за нас стая, заобиколени от хора, които ни обичат, сега ние умираме в линейки и кабинети на Бърза по­мощ и интензивни отделения, а близките ни са отделени от нас от апа­ратурата за запазване на живота.

   Историите на Маникс далеч не са само тъжни и угнетяващи, макар че универсалната тема за смъртта прави това малко или много неизбежно. Но всъщност много повече са вдъхновяващи и честно казано – успокояващи. Тя смъква мистичната и плашеща маска на умирането и го прави познато и понятно – нещо, за което е възможно да се подготвиш, когато ти е дошло времето, и да позволиш да се случи така, че да имаш възможност да се сбогуваш със света. Да, много от способите, които Маникс използва, звучат като фантастика за медицината у нас, но поне пътят е начертан и няма нужда да бъде прокарван – има как човек да си иде по достоен начин и в мир със себе си и близките.

Като сме били открити и честни, ние се надяваме, че сме дали въз­можност на децата си спокойно да задават въпросите си, да дават израз на тревогите си и да изразяват скръбта си заради невъзвратимостта на смъртта. Това не ги е направило прекалено емоционални, не ги е нака­рало да се страхуват да поемат рискове и да сграбчват възможностите от живота; те, изглежда, са преживели усилията ни и са оцелели.

   „С мисълта за края“ е от книгите, които няма да влязат в класации, но ще влязат в сърцата на хората, които имат нужда от тях. Както мемоара на Каланити и този на Джоел Салинас – „Огледално докосване“, така и този на Маникс е преживяна лична история, която се радвам, че имах възможност да издам.