Странно, бях убеден, че съм чел като дете „Самите богове“, но скоро след началото на книгата се уверих, че не съм – нямаше как да я разбера тогава, нямаше и как да ми привлече вниманието, далеч е от обичайния тип приключенска фантастика, който тогава вълнуваше въображението ми. Геният на Азимов не се ограничава до дирене какви ще са хората от бъдното, той знае, че те ще са същите в същността си, но и се опитва да предаде правдиво възможен извънземен разум, различен наглед във всичко от нас, но подобен в начина, по който използва своята интелигентност.
Без да изпадам в излишен преразказ за книга, позната на почти всички фенове на жанра, в три привидно отделни епизода Азимов разглежда идеята за обмен на енергия между паралелни вселени, при който се използват разликите между физичните закони в тях. През призмата на обявен за гениален учен, който осъществява контакт със същества от друго измерение и с чиято помощ построява машина за добив на чиста безплатна енергия, той проследява как хората биха се отнесли към възможността този толкова нужен рог на изобилието да се окаже кутията на Пандора и да застраши съществуването на Слънчевата система. И няма как човек от нашето време да не направи връзка с алармата за климатичните промени, която бива систематично игнорирана в името на запазването на всички цивилизационни придобивки. Във втората история гениалният фантаст се отправя точно в тази съседна вселена, и внимателно ни обрисува живота на коренно различни от нас същества – които обаче можем да разберем в края, сякаш са наши кръвни братя. А третата история в малко напред в бъдното спрямо първата, развива се на Луната, и там пада завесата на започнатото в началото противопоставяне, като към чисто научния спор се добавят и политическите измерения на търсещите независимост лунни жители (и все пак да споменем, че „Луната е наставница сурова“ на не по-малко гениалния Хайнлайн предхожда този роман с няколко години).
„Самите богове“ е стряскващо актуален роман, за съжаление – както споменах, в него Азимов залага всички дилеми, които разкъсват и нашето време – как да се откажем от удобствата си, които водят планетата към промяна, която може да е необратима? Екологичен трилър е може би този роман, не фантастика, а към края стана и романтична мелодрама, ама това ще го простим на автора, в онова време явно такъв завършек е бил клишето, без което не може. В крайна сметка земляните винаги печелят – поне в земната литература, нали така?
