Малко от вратата за краката иде да се говори за Алис Мънро чрез последния ѝ издаден сборник – „Само живот“, но все пак е хубаво, че най-сетне я имаме издадена на български, при това в превод на Красимир Желязков и под щателната редакция на Ваня Томова. Фактите са знайни – 14 издадени сборника, Нобелова награда за литература за 2013 г., световно реноме на майстор на късите форми, живо доказателство, че и само чрез тях може да се изгради запомнящо се, докосващо творчество (без съмнение у нас такъв творец е Деян Енев). И все пак тия факти бледнеят, ако Мънро не заеме място в сърцата на читателите, ако този сборник не прокара възможност за издаване и на други нейни книги – а това ще се случи, мисля си. За себе си знам, че не съм точно човекът, към когото са насочени тези разкази, и все пак някои от тях успяха да ме докоснат емоционално, а всички заедно да ме впечатлят с прагматичния и уверен стил, в който са издържани.
Определено няма да ви преразказвам какво се случва във всеки един от разказите, всички те влизат в една обща рамка, която може да бъде обрисувана в общи линии. Това са истории за обикновените хора от малкия град, които живеят своите привидно прости, но всъщност доста объркани животи, изпълнени и с неизбежната скука на делника, и с разкъсващи я в миг проблеми и грижи, понякога изненади и радости. Мънро рядко залага на смъртта като катализатор на драматично напрежение, по-скоро намира основа за сюжетни решения в събитията, които разтърсват живота на всеки – влюбванията, разпадането на връзките, раждането на дете, болестите и какво ли още не. В любимия ми разказ в сборника – „Доли“ – в живота на едно задружно семейство внезапно нахлува стара любов на мъжа, която е комично абсурдна на фона на изградената между двамата съпрузи хармония. Съпругата, стъписана, отстъпва встрани, бяга панически от тази неочаквана напаст, която застрашава всичко градено години наред. Толкова простичко решение, пасивен отказ от борба, точно обратното на всичко, което очаквах – и точно с това разказът ми влезе под кожата.
В края пък има няколко полуавтобиографични творби, които, нарочно или не, задават минорен тон за завършека, но сред тях има една лекокрила героиня – Сейди, която покорява с невинното си излъчване и с предопределената ѝ участ. Иначе героите на Мънро рядко са красиви и колоритни, но светят със собствена светлина, ясно отличими и борбени в неравния си спор с този несъкрушим противник – живота. На няколко десетки страници Мънро проследява цели животи – и някак магията на прозата ѝ е в това, че това прелитане не изглежда прибързано и изпълнено с пролуки – напротив, тя успява да щрихова плътно промените, които в хармония идват отвътре или са налагани от външния свят. Нейните герои (преимуществено героини) падат, но стават, борят се, но далеч невинаги получават оня захаросан край, който филмите са превърнали от мечта в клише.
Лично за мен е изумително, че толкова красиви, топли, жизнени разкази са излезли изпод ръката на жена в заника на живота си. Неизбежно бе да се сетя за още един изключително красив и преливащ от любов към живота сборник – „Кой крепи света“ на Величка Настрадинова. Бях покорен и от универсалния хуманизъм в творбите на канадката – тя описва своята провинция, своето минало, хората около себе си, техните наглед толкова характерни за една съвсем друга от нашата реалност… и все пак емоциите, драмите, преживелиците са толкова достъпни, близки и лесни за съпреживяване.
В крайна сметка у мен остана някакво очакване за повече и желание за прочитане на други творби на Мънро. На съзнателно ниво схващам, че това е сборник, който за критиката е лесно да нарича връх на творчеството ѝ, но при непознаването на предишните ѝ книги оставам в някакво неясно предчувствие, че може би сред разказите, които е писала на младини, ще открия повече за себе си и дилемите, пред които ме изправя в момента жизненият ми път. Това не са разкази за възрастни хора, но в тях прозира мъдростта на възрастен човек, преодолял отдавна суетата и презрял шума на света – а на мен ми се иска по повечко от тези неща май:)
От същите жанрове
