С какво всъщност се занимавам антропологът, който работи за дадена компания? Ние предоставяме на клиентите си обзорни разработки върху културната самобитност. Какво означава това? Това означава, че разплитаме тъкънта на дадена културна среда (своята), вътъка и основата ѝ – ситуациите, които тя поражда, убежденията, които я изграждат и поддържат, – и показваме на клиента как може най-добре да използва тази тъкан, така че да вплете в нея собствените си фини копринени конци, да я избродира стратегически или да я въплати в мининаратив (тоест как да продаде продукта си, но изразено по витиеват начин).
Възможно е в това претоварено време да не беше правилната книга, но не мисля, че и в друго време щях да вникна в „Сатененият остров“. Трябваше да се досетя от номинацията за „Букър“, макар сред по-интелектуалните ми приятели това да е белег за качество, за мен обикновено означава, че литературността е натежала, защото е изяла сюжета. Истината е, че в мрачния – за чист мързел можем да го оприличим на кафкиански и да си измием ръцете – сюжет на романа не открих опорни точки, които да ме просветлят какво чета, а краят ме остави в чудене защо, аджеба, беше цялото напъване. И сигурно някъде има прост отговор, но както и горния цитат, той ще да иска да бъде предаден по витиеват начин.
Корпорацията си има своите богове, идоли, жреци и парии… Тя си има своите ритуали, убеждения и предразсъдъци, своите арсенали от практически знания и умения, своите Неизвестности и Недоизказаности.
(Почти) Безименният герой е наблюдател на света – нает е от една корпорация, за да ѝ помага да продава, но го обяснява по много по-изтънчен и твърде пространен начин. Пътем му е възложена странична задача – да напише Великия доклад, който „ще съдържа всичко, което би могло да се каже за нашата епоха“ („Относително безобидна“ май няма да е удачно?), с което не се справя никак добре, но си има оправдания колкото щете. Същевременно компанията му печели възможността да работи по много важен – и още по-неясен – проект на име „Коб-Сасен“, който разказвачът не иска да описва, но сам споделя, че при въпроса как си го представят, хора му отговарят, че го визуализират като най-различни неща, включително „космически кораб, заешка дупка и водни лилии“. Всичко това – гарнирано с объркана полувръзка с жена, посещения на терминално болен приятел, фиксация върху смъртта на един парашутист, както и по нефтените разливи, и много, много разсъждения за безсмислието на живота в съвременния свят. Или както често се случва – романите, които намират отговор на вечните въпроси (та били те грешни), са преценявани като повърхностни, а за задълбочени са тия, които се оплитат в търсенето.
Когато се осмели да премине отвъд периметъра на цивилизацията, антропологът не открива нищо друго освен нейните миазми, нейните токсични отпадъци. Първото нещо, което виждаме, докато пътуваме по света, е нашата собствена мръсотия, хвърлена в лицето на човечеството.
Та, „Сатененият остров“… взех си я, защото ми допадна енигматичната корица на Капка Кънева. Но май не я разбрах. Което в крайна сметка е приемлив резултат от излизането на зоната на комфорт, може пък да прекалявам с трилърите в последно време. Видях само още един текст за книгата, но и там разбиращият много повече от мен от висока литература Петко Тодоров не поставя каквато и да е лична оценка. Но пък е открил на какво базира разсъжденията си Том Маккарти – идете да видите.
От същия жанр
