Странно е, че не бях чел най-мащабния роман на Стивън Кинг. Причини – достатъчно, основната от които, че беше дълго време изчерпан, но сега поне вече го има отново, благодарение на “Бард”, които вече пуснаха доста от класиките на Краля.
“Сблъсък” е южноамериканска пирамида – огромна, необзорима основа и плавно издигане към връхната си точка, която в крайна сметка се оказва не чак толкова внушителна и облакопронизваща, каквото очакване се е създало. По правило Кинг разработва великолепно въведение и развитие на сюжета – такова, каквото предполага някакъв изключителен завършек, но попада в капана на прекаленото разпростиране – никакъв обикновен край не може да бъде достоен за тези над 1300 страници. Нека обаче не бъда разбиран криво – “Сблъсък” е страхотен и го препоръчвам за четене без колебание, просто трябва да си имате едно наум къмто края.
Това, което харесвам в романите на Кинг, е систематичността му. При него никога няма объркан сюжет, няма размесени житейски драми, няма хаотичност – всичко е подредено, обикновено местоположението на всеки герой по скалата между Доброто и Злото е видимо още от първите му реплики, от обрисувката на дрехите му, на отношенията му към околните. И в “Сблъсък” това си проличава повече отвсякога, въпреки че е един от първите му романи.
Вирус покосява планетата. За разлика от доста романи, в които действието се основава на свършения факт, Кинг започва от момента на пробива във военна лаборатория, проследява как заразата започва, разпространява се и избива почти цялото население на планетата, благодарение на перфектния план на американците за прикритие на произхода на вируса. Всичко това – през очите на няколкото герои, които авторът ще следва до края. Стотици страници на рухването на света – бавно, постепенно, с много неясноти и откровени лъжи, до момента, в който вече истината става унищожително видима и е пределно ясно, че всичко свършва.
Малцина оцелели има, еволюционната логика диктува, че във всяка достатъчно голяма популация ще има резистентни индивиди. Кинг не задълбава в биологията – просто са оцелели и толкова. Всички те губят близките си, начина си на живот, всичко…
И всички имат онези странни сънища.
Сред руините на света Кинг поставя два пламтящи маркера в лицето на майка Абигейл и Рандал Флаг. Първата е над 100-годишна цветнокожа старица, религиозна до полуда (сещате се колко ми допадна този момент, но все пак разбирам Кинг – все още млад автор, търсещ широката американска аудитория, няма измъкване от това). Тя е Доброто и част от оцелелите сънуват нея и усещат неустоимия подтик да се насочат към градчето Боулдър, предопределено да стане ядрото на възраждането на цивилизацията.
Рандал Флаг е архетипното зло, което постоянно се появява в романите на Кинг – дали под това име, дали под друго, но със сходни характеристики. Той притежава свръхестествени умения и има една цел – да унищожи общността, която се формира около майка Абигейл. Друга част от оцелелите – подразбиращо се лошите, но това се променя в протежение на романа – чуват неговия призив и се събират в Лас Вегас, където формират едно грубичко и доста агресивно общество под властта на Дявола в лицето на Флаг.
Сблъсъкът между двата лагера е неминуем, но времето и формата на борбата тънат в неяснота. Свободната зона от тези, които са чули в сънищата си призива на старицата, е рехаво и уплашено общество, което трябва бързо да осъзнае, че цивилизацията е унищожена, но правилата отново трябва да влязат в употреба. Главните герои на Кинг успяват да наложат волята си и тук нещата стават доста досадни и по американски наивни – патриотарски речи, възстановявания на конституцията, пеене на химни, сещате се – всичко, което би стоплило сърцето на средния читател отвъд Океана. Вътрешните драми в Боулдър са страшно много и наистина бях впечатлен как още сред един от първите си романи Кинг демонстрира чудовищния си талант да обрисува психологическата борба между героите си – как започва, как се развива, как ги променя и докъде води тази битка.
За разлика от разпасаното протодемократично общество диктатурата на Флаг е неоспорима и подготовката за използване на смазваща военна сила срещу Боулдър е в ход…
Няма да издавам нищо повече. Повратът и насочването към края на книгата идва буквално от нищото и за мен е алогичен – цялото суеверие, което пронизва книгата, ми дойде в повече, но все пак не можа да развали удоволствието. Разбира се, “Сблъсък” се вписва чудесно във вековната апокалиптична литература, която твърди, че бог може да избие цялото население на планетата, но всъщност го обича и трябва да му се осланяваме безрезервно, защото той имал план за всеки от нас – просто прекрасно. И все пак, абстрахирайки се от тази част, всичко е точно, особено прекрасните зли герои, всичките чалнати до безумие – пироман, садист и каквото още щете – абсолютно невероятни типажи, далеч по-интересни от високоморалните им противници. Да, те не могат да работят заедно и са обречени, но личните им лудости са толкова колоритни.
“Сблъсък” е задължителен за четене, заедно с “То”, “Дългата разходка”, “Под купола”, “Пътна мрежа”, “22 ноември 1963”, “Сияние”, “Подпалвачката”, купищата сборници с разкази… абе, по-лесно е да се изброят няколкото, които не са на ниво, веднага се сещам за “Дума Ки”, “Талисманът” и “Годината на върколака”. Почти всичко друго – за четене!
А аз вече се чудя кога ще събера времето да се заема най-сетне с “Тъмната кула”. И да си препрочета “Гробище за домашни любимци”.
