Понесен на българска криминална вълна от адски силната “Грешният квартал” на Лора Лазар, “Сбогом, Агата Кристи” ми се стори добро продължение и в общи линии не сгреших. Андрея Илиев е създал интересна историческа мистификация, която изглежда добре и в никой случай не може да се каже, че е съшита с бели конци, макар и да не е и свръхубедителна. Но пък може и баш това да се е случило, знае ли човек, авторът може да е попаднал на някой секретен архив и романът да е единственият начин да го опубличности 🙂
За какво иде реч – предполагам сте чували за прочутите 11 дни, в които все още не особено популярната крими-писателка Агата Кристи е в неизвестност, а спекулациите за нейните преживелици са изпълнили повече томове, отколкото собствените й творби като че ли. Илиев я ехванал с пинсета, огледал е внимателно живота й в този момент, вкарал му е плът и кръв и внимателно я е пренесъл сред нашенската действителност. Но не, Кристи не идва в България, която в средата на 20-те живее все още не може да се отърси от националната си катастрофа след края на Първата световна война, а кървавите атентати и разчиствания на сметки са ежедневие. Вместо това българските порядки са пренесени на английска земя, където предател и бивш комунист притежава два важни компромата – едното свързано с цар Борис III, другото с новоизгряващия съветски апаратчик Георги Димитров. Опитвайки се да ги продаде на българското и съветското разузнаване, той просто не разбира в каква огромна каша се забърква, особено при факта, че сред руската агентура тече сложна подмолна война, загубилите която ги чака лагер и сигурна смърт.
Запасният офицер Беронов е протагонистът в историята, дори е малко досаден с моралната си позиция и напълно положителния си образ, поне малко чернилка трябваше да се вкара, но нейсе. По време на войната той е бил командващ на предателя и се налага да поеме мисията, която се състои не само във взимане на компромата, но и в ликвидирането на преносителя. В Англия той скоростно попада в хаотично развиващата се ситуация, а през повечето време само следва хода на течението, неспособен да го направлява, особено след като разбира, че за телохранител има виден поръчков душманин.
Всичко се завърта неколкократно около оста си, силно усложнено от паническите действия на Агата Кристи, която реално не успява да осъзнае съвсем в каква гигантическа каша се е забъркала, а вътрешните проблеми в съветското разузнаване дообъркват всичко. Българите също са малко като в небрано лозе и трябва да импровизират, а английската полиция е представена по крайно комичен начин в лицето на некадърен инспектор, който и за миг не насочва в правилна посока издирването на Кристи.
Отново уточнявам, че хич не съм фен на криминалните романи и това трудно ще се промени. При все това смятам, че “Сбогом, Агата Кристи” е много добре замислен роман, частите му са сполучливо напаснати и дори високопарната атмосфера, която ме дразнеше в началото, всъщност пасва на периода, доколкото си го представям. Леко тромав на места, романът все пак държи под напрежение, единствено по лично мое мнение краят е нелогично положителен – не мога да си представя, че Кристи се измъква невредима от подобна каша, макар да е ясно, че по обективни причини тя не може да се запознае със съдържанието на опасните компромати, които са в нейно владение за известно време. Участието на някои герои остава само загатнато и не ми стана ясна ролята на германските служби в лицето на красива блондинка, която обаче дори за миг нямаше шанс пред нашия високоморален левент Беронов. Щипката секс я няма, Кристи може и да има подобно изкушение, но се опазва целомъдрено и по британски сдържано.
Но да не ви разкривам повече, според мен от написаното дотук сами може да прецените дали това е книга за вас или не, благодаря на автора, че ми предостави възможността да я прочета, беше ме заинтригувала още при първите й споменавания във “Фейсбук”.