Веднъж на няколко издателски сезона се случва Събитие. По неизвестни и с нищо неоправдани причини голямото читателско сърце рипва възторжено и голямата кесия на публиката се изпразва, за да си осигури екземпляри от някой роман, промъкнал се на бял свят без предварителна реклама и чиято единствена претенция е радостта, че „Правоимащият информатор“ е споменал на два реда: „Става за четене“.
Именно тези скоротечни и с нищо неоповестени промени във вкуса на четящите кара издателите да се редят на опашка за единични стаи с добре тапицирани стени в специализираните здравни заведения, а младите автори да търчат презглава да проверят дали е още вакантно мястото на касиер в кварталната бакалия.
Сега. Планът си беше добър. Последният уикенд преди панаира бе. Имах да пиша книговодител, а пред мен се простираше сложната седмица на мегазаетост, в която да намериш време за четене си е събитие, близко до чудо. И си казах – защо да не започна бавничко „Сбогом на всички котки“, това непонятно за мен, собственика на Хичкот, заглавие, като тези кратки разкази на П. Г. Удхаус трябваше да осигурят така необходимата доза живителна забава за тези страшни дни. О, каква свещена глупост. Сборникът така ме увлече, че го изчетох за уикенда, книговодителят закъсня, а по време на панаира започнах друго, нямаше как.
Позачудих се защо така стана, при все че по страниците на “Най-доброто от Джийвс и Устър“, която прочетох лятото, и която приютява три романа със сходна на този сборник дължина, в един момент ми досади, докато тук това не се случи. И сетне се сетих – сюжетите и на романите, и на разказите са практически еднакви – въртят се почти винаги около любовна болка на залюхан младеж по наперена девойка, движат се от лошо към по-лошо, преди чудодейно стечение на обстоятелствата да разплете Гордиевия възел. Само дето в единия случай това се случва на двеста и кусур страници, а тук на 20-30. И това позволява на Удхаус да концентрира забава и абсурд така, че просто да не можеш да спреш да четеш.
Възвърнал отчасти способността си да функционира, той съумял да схване с какво се занимава момичето: четяла поезия на малко умърлушено момиченце със зелени очи и вирнато носле. И незабавно бил осенен от мисълта, че няма да е зле да установи що за бълвоч е това стихотворение. Защото в ухажването половината битка е спечелена, ако човек докопа сведения за литературните вкусове на обожавания субект. Научаваш за какво става дума, зазубряш съществени цитати, избълваш ги в нейно присъствие в ловко подбран момент и преди да с казал „Какво става?“, тя те обявява за сродна душа и ти се мята в обятията.
Дори няма да сядам да преразказвам всички чудесии, които се случват по страниците – всички сте наясно, че по тях царуват поредица от злополучия и от нелепи герои, които, уверени в своята стойност и в силата на своите чувства, се стремят да извършват страховити геройства, като това да осигурят ягоди през зимата за обичната девойка. Тук навсякъде се прескачат котки, които в крайна сметка могат да съсипят образа и на най-големия милозливец. Всеки може да се изправи срещу опасни противници и дори да надделее… с малко късмет и доза навременна хитрост. Въобще един грандиозен миш-маш от най-доброто и най-лошото, което човешката природа е отредила на островните обитатели в дните, когато империята им още съществуваше и позволяваше безметежно съществуване и на най-отявлените търтеи и безполезни за каквото и за когото и да било същества.
„Сбогом на всички котки“ е истинска наслада и съжалявам само, че не си оставих сборника за тези потискащи почивни дни, щеше да ми дойде повече от добре. Но се радвам, че започна един миниренесанс за Удхаус на нашия пазар и вече няколко книги го представят достойно за млада публика. Защото, редом с Пратчет и Джером Джером, той е един от малкото големи Смехотворци, които ще останат, дори вече цял век да ни дели от злополучията на неговите герои.
