Без фантастика на море не тръгвам, а поради почти пълната липса на нова, си пазех от куп време „Сделката на капитан Ворпатрил“ на Лоис Макмастър Бюджолд. Както и друг път съм споменавал, чета поредицата абсолютно разхвърляно според която книга ми падне в ръцете, а досега ми бяха попадали само „Без гравитация“, „Наемниците на Дендарии“, „Границите на безкрая“, „Игрите на Вор“ и „Криожега“, като клетвите на моето книжно гуру Мила Ташева да ги чета последователно бяха надлежно игнорирани. И както не се вслушвам, така и се бухнах в този роман, в който вместо галактически конспирации получих любовен роман от съвсем класически тип, примесен със солидна доза семейна драма. Но пък бе забавно със сигурност.
С няколко думи – Иван Ворпатрил е от благороднически род, който е на безопасно разстояние от трона (някъде в книгата пишеше, че го делят само няколко граждански войни от него), така че да може да се наслаждава на спокоен живот като адютант на високопоставен бараярски адмирал. Който спокоен живот приключва в мига, в който в дома му се появява негов приятел с подозрителен шпионски бекграунд, който го праща да се срещне и по възможност да омае красива бегълка. Запознанството им се превръща в кълбо от недоразумения, а както може да се досетите, бегълката не е коя да е, а почти принцеса, чието семейство е било атакувано и разбито от техни съперници, след което тя се опитва да оцелее сред всички заплахи. Иван и Тедж, които се оказват внезапно свързани доста сериозно, както и нейната… хм… колоритна синьокожна спътница, се оказват на прицела на едни много лоши хора, а после нещата стават още по-зле, когато считаното за избито нейно семейство се появява в почти пълен състав. Те са разорени, ядосани и готови на всичко, за да си върнат своето положение – включително да осъществят най-налудничавия възможен план точно под носа на бараярските власти. Спомняте ли си филма „Ченгето в мен“ с Мартин Лоурънс – е, нещо такова като завръзка.
Сега, ясно ми е, че не мога да хвана всички плетеници, които водят от другите романи към този, но ми се струва, че „Сделката на капитан Ворпатрил“ си е достатъчно самостоятелна творба, изпълнена с неразбирателства между влюбени, шпионски игрички и планове, вписани в други планове, както и минимални дози Майлс Воркосиган, император Грегор и бившия шеф на службата за имперска сигурност Илян, които се намесват в ключови моменти. Книгата си се лее леко и приятно, като, както споменах, определено клони много повече към любовен роман, не толкова към фантастика, но по напълно приемлив за моя вкус начин.
