Преди няколко месеца Благой доста енигматично ми писа да се видим за нещо важно. Сега, с човек, с когото се познаваме от 7-8 години покрай блоговете си, с когото сме изяли една торба сол в „Изток-Запад“ и „Deja Book“, няма особена нужда от повод, за да се видим, но в случая нещо имаше на хоризонта. Очаквах роман, честно казано, имах чувството, че след двете му книги – „Добрите, лошите и грозните“ и „Трансформации“, е поел в тази посока. Не би. Седнахме, той извади няколко листа от чантата си и ми каза да ги видя внимателно, докато той пуши навън. Не искаше да ме гледа, докато чета първата завършена история от „Седем градски гряха“.
Трудно може да се опише усещането на срещата с нещо толкова неочаквано. Защото, от една страна, илюстрациите на Петър Станииров въздействат пряко на ума ти – сграбчват и те завличат в алтернативната реалност на макабреното изкуство на ужаса. Мислех си, че знам какво мога да очаквам от него – зер от малък ми влияе с великите си корици на Кинг, а по-късно имахме възможност и да работим заедно по силни книги. Но тук преживяването е коренно различно. Повлича те надолу в плаващите пясъци на Благовата фантазия, която с малко думи и много емоция говори директно към нашите архитипни същности, които вият отдолу под цивилизационните ни маски.
Веднага реших, че този проект трябва да види бял свят – за да го потъмни 🙂 И да покаже колко изкуство може да има в низките страсти, колко истинска емоция може да се извади от тинята на кошмарите, колко саморазкриващи реакции ще избухнат при срещата с нещо толкова различно. Не се имам за фен на хоръра, но тези истории, които Благой Иванов и Петър Станимиров са изградили заедно – неразплетими като двойната спирала на ДНК, ми влияят по начин, който не мога да обясня. Единствено знам, че след като книгата излезе на хартия, ги прочетох отново – и да, още по-добри са така, четенето от файла е едно, но веществени, тежащи в ръцете, отгръщани страница след страница, имат още по-демонично очарование.
Вече написах какво буди в мен „Седем градски гряха“ на задната корица и не искам да се повтарям. Всяка от тези истории е смайваща с неочаквания си край, а лично за мен историята на автобусния шофьор е любима, защото в главата ми преди години се въртеше сходен разказ. От онова бълбучкащо общо несъзнавано е дошло и при Благой и той го е предал по-добре, отколкото аз съм способен.
И още нещо – обърнете внимание на тази илюстрация на кучето от разказа „Бащата“, не съм виждал досега такова умело пресъздаване на страх.
От същия автор
От същите жанрове
