Хубаво е, че е че това чаровно научно книжле получи добър начален отзвук, защото с тъмна корица и трудночетимо заглавие като за стихосбирка едва ли би привлякло внимание в книжарниците. Бегъл поглед по чуждестранните визии показва как заслужава да изглежда подобна книга, но млъкни, сърце. „Седем кратки беседи по физика“ на Карло Ровели е прекрасно въведение във вълнуващия свят на съвременната наука, което има достойнството да е написано пределно достъпно, при това на изключително образен и красив език (за което заслуга има и преводът на Нева Мичева). В името на душевния мир на религиозниците цели два пъти се споменава метафорично бог в книгата, но това дребно отстъпление се компенсира с достатъчно ясно излагане на основните научни теории, до които е стигнало човечеството за едва броени векове след отхвърлянето на догмите, в чиято сляпа защита се лееше кръв.
Теорията на относителността описва един шарен и удивителен свят, в който избухват вселени, пространството пропада в безизходни дупки, времето се забавя при снижаването над планетата, а безбрежната шир на междузвездното пространство се вълнува и къдри като повърхността на морето.
В серия от седем стегнати и кратки текста Карло Ровели описва важните истини, до които сме стигнали, на кого ги дължим и защо сме (почти) сигурни, че нещата са точно такива, каквито са, дори това да противоречи на всичко, което сетивата ни залъгват, че е вярно. В началото той се спира на теорията на относителността, която поставя по-сигурен маркер за началото на XX век от Първата световна война, а горе съм извадил кратко нейно опоетизиране. След това той продължава по темата за квантите и едноименната теория, която обърна физиката с хастара навън – за голямо неудоволствие на самия Айнщайн, който дава солиден тласък на тези прозрения (за повече информация вижте биографията му от Уолтър Айзаксън). Следва беседа за големите неща – строежа на космоса и защо знаем, че е имало Голям взрив и какво е възможно да е имало преди него, следвана от беседа за най-малките неща – елементарните частици, които съграждат всичко. Или както Ровели пише:
Засега само толкова знаем по въпроса… Няколко типа елементарни частици неуморно вибрират и се люшкат между съществуването и несъществуването, бъкат в пространството даже когато там наглед няма нищо, съчетават се до безкрай една с друга като буквите на космическа азбука, за да разкажат колосалната история на галактиките, на несметните звезди, на космическите лъчи, на слънцето, планините, горите и житните ниви, на усмивките на танцуващите момичета и момчета, на черното нощно небе, обсипано със светлинки.
Следващата глава изследва факта, че съвременните ни разбирания за физика… не може да са истина, поне не едновременно, макар поотделно повечето неща да си работят чудесно. Търсенето на обща теория продължава, най-бляскавите умове на човечеството се трудят върху нея, но все пак само броени десетилетия ни делят от момента, в който разбрахме, че има и други галактики, а буквално от днес имаме новина, че са били наблюдавани планети извън нашата галактика! Дори не мога да разбера как е възможно човек да не се вълнува от мисълта, че само за век и нещо минахме от полетите на братя Райт, през кацане на Луната, до това апарат, направен от човека, да напусне Слънчевата система! Велико е… но за масата хора това вълнение остава недостъпно, те търкат лотарийни билетчета, пият хомеопатия, четат си хороскопите (че и плащат да ги лъжат по темата), молят се на светците си и вярват в спускането на магически огън на всеки Великден, трагедия человеческа.
Ето това е науката. Ясно съзнание, че винаги може да сгрешим (тоест постоянна готовност за смяна на посоката, ако се появи нова диря), но и ясно съзнание, че ако се постараем, ще разтълкуваме нещата правилно и ще намерим търсеното.
Шестата беседа е посветена на времето, на черните дупки, на топлината и прочие интригуващи теми, преди да се премине към седмата – самите нас и нашето място във Вселената. Ровели тръгва от човешкия мозък и върви и навън, и навътре, за да разкрие миналото и бъдещето на нашия вид.
Между аз и невроните в моя мозък стои знак за равенство. Отделният индивид е процес – комплексен, но тясно интегриран.
Особено внимание той отделя на темата, която най-вече антагонизира вярващи от атеисти – произхода на човека и неговия разум. Въпреки безбройните доказателства за принадлежността на хората към животинското царство и явната на генетично ниво връзка между всички живи твари на планетата – а и на всички безброй видове, чиито останки откриваме в последните векове, тази тема остава обект на яростни спорове от индивиди, способни да инвестират чужди милиони в построяването на реплики на Ноевия ковчег, с които да изкарват пари от невежеството на хората. И да обясняват, че динозаврите и хората са съществували по едно и също време. Ние, хората, умеем да се самозалъгваме, адски добри сме в това, но Ровели го казва много хубаво:
Нашите нравствени ценности, душевни трепети и любовни изживявания са не по-малко истински поради това, че са част от природата, че се споделят от животинския свят или че са развити и предопределени от милионите години еволюция на вида ни. Нещо повече, така те са дори по-истински: реални са. Те са сложната действителност, от която сме изградени.
Нещата, които са специфично човешки, не са белег за нашата откъснатост от природата, а самата ни природа. Те са обликът, който природата е е добила тук, на нашата планета, в неограничената игра на комбинации, влияния, обвързаности и обмен на информация между нейните части. Кой знае колко и какви други изключителни сложности, в може би невъобразими за нас форми, съществуват из безкрайните космически простори… Такава огромна шир се стеле над нас, че е детинско да мислим, че в нашето незначително ъгълче на една от най-обикновените галактики има нещо специално. Животът на Земята е просто малка мостра от онова, което може да се случи във Вселената. Душата ни е друга малка мостра от същото.
В края искам да насоча тези, които са харесали „Седем кратки беседи по физика“ на Карло Ровели, към други прекрасни научно-популярни четива. Наскоро излезе една подобна кратка книга, която е по-подробна в научните обяснения и е по-малко емоционална – „Астрофизика за заети хора“ на Нийл Деграс Тайсън. След нея не е никак лошо да хвърлите око на Карлс Сейгън – „Комета“, „Дракони в райската градина“, „Бледа синя точица“, сетне пък вижте “Черни дупки и бебета вселени и други есета” на Стивън Хокинг, “Животът на свръхземите” на Димитър Съсълов, “Частица на края на Вселената” на Шон Карол, “Вселена от нищото” на Лорънс М. Краус, “Пулсът на Слънцето” на Боб Бърман… и ако след тези прекрасни книги още държите на версията от Битие, то може само да съжалявате, че сте се родили толкова напред в бъдещето от правилното си време. А аз обещавам до края на годината да четете книга за гравитационните вълни, най-новото чудо във физиката – „Black Hole Blues and Other Songs from Outer Space“ на Янна Левин.
И ще завърша отново с думи на Ровели, които се надявам да не са пророчески:
Мисля си, че нашият вид няма да оцелее дълго. Не изглежда направен от онова тесто, от което са костенурките, които са се запазили без съществена промяна в течение на стотици милиони години – стотици пъти повече от нашето съществуване тук. Спадаме към вид с кратка трайност. Всичките ни „братовчеди“ са изчезнали… Ние сме може би единственият вид на Земята, който разбира неизбежността на индивидуалната смърт: боя се, че скоро ще се наложи да станем и единственият вид, станал съзнателен очевидец на груповия си край или най-малкото на края на своята култура.
От същите жанрове
