Живеех, за да бъда свидетел. Нищо повече. Всички онези изгреви и кланета съществуваха, защото съм ги запечатал на лентата. Сега са мъртви също като мен.
Насърчен от приза „Букър“ за 2022 г., се отправих към Шри Ланка, за която не знаех абсолютно нищо отвъд това къде се намира. Очаквах потапяне в екзотична култура, както се случи примерно в „Никеч. Танцът на живота“ на Паулина Шизиане, но „Седемте луни на Мали Алмейда“ на Шехан Карунатилака, при все своеобразния магически реализъм на действието, което снове между отвъдното и земята, ми се стори толкова тревожно понятна в зловещите теми, които разчепква – етническото насилие, безпощадната корупция и участта на една държава, разкъсана и от гражданска война, и от намесата на огромна съседна чужда държава в делата ѝ. И сред целия този кървав хаос се е възправил един фотограф, който още от първата страница обезоръжаващо се описва като „комарджия и развратник“, а иронията един убеден атеист да се окаже в отвъдното е незаобиколима. Само че това отвъдно, което Карунатилака рисува, не се отличава твърде много от кафкианската визия за бюрократично учреждение – той характеризира задгробния живот като „данъчна служба и всички си искат отстъпката“, където „взимаш номер, сядаш и забравяш защо си дошъл“, а в най-добрите традиции на Кърт Вонегът и Дъглас Адамс трагикомичният хаос води душите на умрелите във всички посоки едновременно. Защото в Шри Ланка смъртта не е краят – и конфликтите не само се пренасят там, горе, но и се доразгарят и могат пряко да влияят на света на живите. Защото вместо утеха и прошка, душите чуват точно това, за което най-силно жадуват:
Светът няма да се поправи сам. Ваше право е да отмъстите. Не слушайте лошите самаряни. Настоявайте за справедливост. Системата ви предаде. Кармата ви предаде. Бог ви предаде. Както на земята, така и тук.
Ето го Малинда Алмейда, чието тяло понастоящем е разделено – главата му е хвърлена в езеро, както сам засвидетелства, а крайниците му са прибрани в кутии. Той е наясно, че е мъртъв, но не си спомня как се е случило това, нито кой го е убил. Попаднал е в абсолютно хаотичната бюрокрация на отвъдното, никой не може да му каже какво точно се случва, но малко по малко разбира това, което е най-важното – че ще има броени дни на свое разположение, в които ще може да се движи сред живите чрез ветровете, че може да е там, където името му бива изричано, че има надежда да повлиява на реалността и дори да се свърже с близките си. Защото Алмейда отчаяно трябва да намери начин да спаси най-важното, което е оставил – няколко плика, означени с бои за карти, в няколко от които държи най-опасните снимки, които е правил по поръчка на враждуващи помежду си фракции, снимки, заради които не просто е можел да бъде убит, а да разпали нови кланета като тези, които е имал участта да заснеме, както и онзи единствен и най-важен плик с личните му снимки, които могат да причинят болка на важен за него човек. Но както сам той признава, „те най-малко си струва да бъдат откраднати, но най-много си заслужава да бъдат пазени“.
Не се опитвай да търсиш добрите, защото такива няма. Всички са горделиви и алчни и никой не може да реши проблемите, без да се предават пари от ръка на ръка или да се размахват юмруци
„Когато ти си фантазираше за рая, си представяше, че ще те посрещне Елвис или Оскар Уайлд. А не мъртва преподавателка с регистър. Или убит марксист с мантия“, пише унило Карунатилака, докато неговият несретен герой се лута между земята и небето, като бавно запълва своите спомени и нашите познания за Шри Ланка и нейната зловеща история. Периодът, в който авторът поставя действието, е в началото на 90-те, а само броени години преди това борбата между армията и тамилските тигри е причинила кървави опустошения. Прототип на главния герой, което научих от полезния предговор на блестящата както винаги преводачка Петя Петкова, е един журналист и активист, „вероятно убит от властите заради политическата си дейност“. Писателят с горест описва разделения свят на своя народ – в столицата хората живеят като в защитен балон, до тях не достига информация какво се случва в провинцията, а дори и да стига, тя бива игнорирана, защото само незнанието може да те спаси. Това е свят, в който подбудител на метежи и избивания на невинни може да е всесилен министър, а години по-късно един тамил може да работи с убийци, които преди години са клали безжалостно хората от неговия етнос. Алмейда (да благодарим на автора за милостта поне името на главния герой да е лесно четимо и запомнимо за нас) се саморазголва пред читателя, не крие нищо от своята сексуалност, от подкупността си, от поръчките, които е изпълнявал за този и онзи, и за компромисите, които са му се налагали, за да оцелее там, където свидетели не са били оставяни живи. „Душата ти не е млада, прераждал си се трийсет и девет пъти. Натрупал си вина, разочарования, неплатени дългове“, казват му, а митологичното чудовище Махакали го заплашва, че ще се озове в търбуха му, ако вземе погрешни решения в малкото луни/дни, които са му отпуснати.
Макар и написана на висок и наситен с причудливи за европеец подробности стил, „Седемте луни на Мали Алмейда“ се чете с лекота, действието лъкатуши неспир между личната история на Алмейда и общата на шриланкската трагедия, а пътят на спомените отваря врати в настоящето – там, където една последна изложба на убития фотограф може да му даде шанс да изкрещи тайните си от гроба, и там, където отряд мъртъвци могат да организират съвсем истински атентат и да си отмъстят за това, което приживе им е било причинено. Войната не е свършила, в „други полк“ не са преминали, а Карунатилака черпи с пълни шепи от колоритната местна митология, за да създаде замайваща картина на преплетени неразплетимо едни в други светове на живите и мъртвите. Това е и причудлив и непонятен наглед свят, и познат до болка в описанието на най-мрачното в човешката природа, което, пуснато на свобода, може да се вихри безспир в един кървав кръговрат. От който няма излизане, защото както в отвъдното, обрисувано от Шехан Карунатилака, никой не може да каже накъде е вярната посока.
Още по темата
