Ако това не е адът, то дяволът несъмнено си води бележки.
Каква прекрасна глътка свеж въздух! „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“ на Стюарт Търтън оправда напълно очакванията ми, подкладени от множество коментари, за един различен криминален роман, обогатен с фантастичен елемент. В началото ми напомни за „Игра на живот“ на Кен Гримуд, както и отчасти за двата мащабни опуса на Дейвид Мичъл „Облакът атлас“ и „Часовници от кости“, но сетне пое по свой собствен път – който отвежда дълбоко в гората, в имението Блакхийт, от което никой не може да се измъкне. Защото там един и същи ден се повтаря пак и пак, пак и пак – денят, в който Ивлин Хардкасъл бива убита. И Ейдън Бишъп има само една задача – да я спаси, като открие кой е убиецът. Има осем повтарящи се дни на свое разположение, като във всеки от тях се събужда в различно тяло на някой от гостите на зловещата годишнина, която се отбелязва в имението. Преди 19 години една смърт е дала началото, а сега една друга смърт дава края – и всички са уловени в тази примка.
Събуден в едно тяло, Ейдън не помни дори името си – ще го научи впоследствие. Той не знае, че е гостоприемник в това тяло и че то не е негово. И че множество събития, които се разиграват пред очите му в тези първи завладяващи страници, са всъщност проявления на действия, които самият той ще предприеме, обитавайки други тела в идните дни. Търтън създава една истинска плетеница от сюжетни линии, които се срещат и съвпадат на различни места в книгата, нещо като нанасянето на щрихи с молив върху лист – всяко минаване показва по-добре релефа на скритата под него монета. А самият герой се сблъсква както със същество с чумна маска, което направлява действията му, така и с двама души, които са може би помощници, а може би и съперници за решаване на загадката – която гарантира нищо по-малко от измъкване от имението и безкрайното повторение. А едно чудовище безмилостно избива телата, които Ейдън обитава – и той трябва да спасява себе си в различните лица, зад които се крие и с чиито слабости трябва да се съобразява. Осем дни на напрегнато търсене на една никак не проста истина – и която е била укривана безброй пъти досега от бдителните му очи.
И ако чисто криминалната интрига, обогатена с поглеждането към едни и същи събития през различни очи, привлича веднага вниманието, то истинското удоволствие е в стила на написването на книгата. Търтън си играе с езика с лекота, просто трябва да се зачетете и няма да спрете – както в класическите британски кримки, и тук литературната основа дава възможност да се развие истински и действието. Предаването на български на този е тил е безукорно, изключая няколко странни грешки, при които цели думи са заменени от безсмислени букви, нещо при заместването не е сработило, но това са броени случаи в цялата книга. Всъщност завръзката на книгата съм я срещал още веднъж досега – в един епизод от сериала „Black Mirror“, и всъщност това бе за мен единственото слабо място в романа. Не разбрах защо бе нужно това отклонение от основното действие, нито краят, който хем ме остави малко объркан, хем с усещането, че трябва да препрочета романа с вече ясното знание кой, къде и какво върши, за да уловя всички разпилени из него нишки.
В заключение: „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“ е чисто читателско пиршество – лека, интригуваща и невъзможна за оставяне.
От същия автор
От същия жанр
