Изчадието, което плени душите на свещениците

   Продълженията са винаги рискови – често издънват работата, рядкост е някое успешно да надгради историята (примерно „Въпросът и Възражението“ на Патрик Нес и „Да се биеш с Рубен Улф“ на Маркъс Заюсак). „Чиракът на Прогонващия духове“ много ми допадна – наситено, мрачно, излизащо извън коловоза фентъзи, с достатъчно оригинални елементи и сюжетни решения, за да си струва четенето. Излизането на продължението – „Седмият син. Проклятието над Прогонващия духове“ – съвпадна с екранизацията, която благоразумно избягнах. Книгата обаче не пропуснах.

    Във втората част Прогонващия духове отстъпва крачка назад и освобождава пространство за своя чирак Томас Уорд, който вече има достатъчно умения, за да се справя с обичайната част от задълженията – борба с чудовищни богъри, сблъсъци с вещици, озаптяване на призраци и други. Но този път драмата не беше около личните му увлечения по красиви млади вещици – вместо това Джоузеф Дилейни възкресява мрачен епизод от миналото на Прогонващия духове, в който се е сблъскал с ужасяваща зла сила: Изчадието. Това същество е затворено под Прийстаун, мястото, тъпкано със свещеници, което само по себе си за мен е достатъчно стряскащо, дори без те да се оказват пионки в ръцете на демон. Драмата се завърта около брата на Прогонващия духове и двамата магьосници трябва да идат в гнездото на пепеплянките – там, където в името на някой си бог ще бъдат набързо съдени и убити, независимо от доказаните си умения в борбата със силите на мрака. Приключенията започват, намесват се стари легенди, голямата слабост на Уорд – вещицата Алис, се появява, животът ѝ е заплашен, а с него и на още много, много хора, след като Изчадието се оказва на свобода.

   „Седмият син. Проклятието над Прогонващия духове“ се чете също така бързо и леко, както първата част, но ми липсваше очарованието на изненадата, на досега с нов, интересен свят, в който се случват неочаквани събития. Продължението не надгражда нито двамата герои, нито какво се случва около им, по-скоро книгата е поредната в дълга поредица, която носи удоволствие на феновете, но не е тази, която ще запомниш като знакова и важна. Допадна ми антирелигиозната нишка в книгата, чрез пипалата на Изчадието Дилейни вади на показ лицемерието, което често показната набожност прикрива. Надявам се все пак поредицата да продължи да излиза, иска ми се да прочета какво е замислил Дилейни за Уорд и Алис, която определено заслужава много повече внимание.