Още след пускането на първата книга от фантастичната серия “Галактики” – “Корпорация “Безсмъртие/Цивилизация на статуса” на Робърт Шекли – зачаках обявената за следваща “Селцето” на Кир Буличов, чието име само бях чувал бегло. Не знаех, че чакането ще се проточи над година, но за сметка на това през този период “Колибри” (които обраха наградите “Книга за теб”!) пуснаха ред чудни заглавия като “Кървави книги I” на Баркър, “Защитения” на Брет и, разбира се, моя абсолютен любимец Джо Абъркромби и култовата му трилогия “Първият закон”.
“Селцето” се появи в крайна сметка, но май изминалото време бе създало в мен прекомерно големи очаквания. Още повече че романът е пряк наследник на повест със същото име, която ми се струва, че съм чел някога. Романът е с класически сюжет “от едно време” – космически кораб се разбива на изключително враждебна планета и малцината оцелели трябва да заживеят при примитивни условия. Оцеляването им е застрашено както от опасната фауна, флора и жестокия климат, така и от недохранване и умствено израждане на децата. А те са единствената надежда – присобени към завареното положение, те са много повече местни жители, отколкото земляни като родителите си. Уменията да оцеляват и да се изправят срещу хищниците са единствената надежда за оцелелите – те трябва да се доберат до изоставения кораб и да изпратят сигнал за помощ. Именно тази невъзможна мисия е в центъра на повестта, която по-късно Буличов разширява в настоящия роман.
Селцето кипи от вътрешно напрежение между хората, които жадуват да избягат от планетата и тези, които са се примирили и дори харесват настоящото положение. Порастващите деца откриват любовта и нещата стават все по-сложни. Един привидно безумен план – построяването на балон, с който стигането до катастрофилия кораб да се улесни – заглушава временно проблемите, но скоро всичко се обръща с краката нагоре. При един от тестовите полети е забелязан изкуствен обект, летящ с огромна скорост. Оцелелите от катастрофата и техните наследници осъзнават, че не са сами на планетата и спасението е може би по-близо от всякога. Балонът е преквалифициран и тримата най-способни да оцелеят поемат в посоката, в която смятат, че се намират хората. Тяхното приключение минава през безумни трудности, а забавянето им предизвиква последния отчаян ход – изпращането на още двама души на тежка пеша мисия към кораба, откъдето да излъчат сигнал за помощ.
Селото е заложило животите на единствените хора, които могат да го защитят и изхранят, единствените, с които има бъдеще. Двете експедиции са последният шанс, единствено успехът на поне едната ще спаси земляните и техните наследници.
Но планетата е безмилостно жестока…
“Селото” се позиционира уверено като приключенска фантастика и е изпълнен със сцени на борба с природата. Технологията е пренебрежима величина, която не може да помогне с почти нищо на оцелелите. Те трябва да извървят отначало развитието на цивилизацията – от гарантирането на оцеляването до появата на нови идеи и възможности за спасение. Човешкото е заплашено – по-старите са наясно, че още няколко поколения, родени в този враждебен свят, ще забравят окончателно произхода си и ще се превърнат в чудесни ловци и земеделци, но не и пътешественици сред звездите. Този процес е вече започнал и именно по този разлом тече и конфликтът – дали оцеляването само по себе си е по-важно от опазването на достигнатите знания и култура? На този въпрос Буличов решава да не дава отговор – видно е, че само уменията на най-приспособените дават шанс за стигане до целта, но те трябва да се съчетаят с полета на мисълта на мечтателите, за които Земята е все още реалност, та макар и недостижима. От тази сплав се заражда надеждата…
За мен лично книгата беше възскучничка, твърде наивна и патетична на места. Сама по себе си първоначалната повест за експедицията до разбития кораб е добра, оставя достатъчно място за полет на въображението за бъдното на това селце. Въвеждането на успореден сюжет за крамолите в екипажа на другата земна експедиция вкара интересен контраст на фона на едва оцеляващите жители на селцето, но и там отношенията между един мъж и две жени бяха по-скоро комични, не драматични. Разминаванията между хората от двете експедиции става дразнещо по едно време, но в крайна сметка нещата стават интересни в края, за радост Буличов е завършил с нещо повече от скучен хепи енд.
От същия жанр
