„Следите трябва да останат – обясни. – Всичко, което ни се случва, някой ден ще стане минало и именно в това минало случилото се трябва да бъде завинаги запазено. Запиши това!“ ЗАПИСАХ!
И от това тежко и гръмко ЗАПИСАХ произлиза „Semper idem“, този различен сръбскo-еврейски роман, в който кротко и въздействащо е пресъздаден живота преди Втората световна война в пъстрата етническа мешавица на северните части на Югославия, където в един клас по естествен начин седят едни до други унгарци, сърби, шваби и евреи. Или просто деца. Джордже Лебович описва своето едновременно обикновено и чудато детство преди оня момент, когато ще бъде запратен в ада на немските концлагери, като преживяното там той вмъква само като отгласи от бъдещето във виденията на своя герой. Едни неслучили се неизбежни кошмари, докато в настоящето всичко постепенно около му се срива в пропастта, а близките му са като уловени в мрежа от безсилие и чувство за обреченост заедно с всички около им.
Моят рай изчезна, изпари е, скри се завинаги (в паметта).
Роман за един изчезнал свят е написал Лебович. Мултиетнически свят, в който всички живеят заедно малко или много мирно, а постепенната поява и засилването на антисемитизма изглеждат причудливо нелепи… преди да започнат да се пролива кръв. Авторът ни повежда из своето спокойно детство сред едно разпиляно семейство, прави ни свидетел на техния обикновен живот в различни градове, борбата за насъщния, случайните събития като голямото наследство от Америка, които сякаш могат да преобърнат хода на предопределената трагедия, на техните интимни семейни моменти, религиозни ритуали и традициите на това вярващо общество. Момчето е неволна пионка в семейните драми, преминава от едни ръце в други, живее дълго при по-възрастни роднини като дядо му Адолф, който в един момент забранява да го наричат по име, а съдбите на майка му и баща му поотделно заслужават своите драматични романи. То притежава изострена чувствителност и свръхестественото умение да вижда кога с някого ще се случи нещо лошо – и не успява да помогне никому да избегне болката, страданието, а понякога и смъртта. На няколко пъти се среща с мъж, за когото ясно се намеква, че е смъртта в човешки образ, дошла да събира своята жътва. В сънища или видения пък се среща с дядо си Йозеф или със своя прадядо Елияху, който е имал почетно място сред тогавашната еврейска общност и дори са му приписвали едва ли не магически сили. Тези призраци го водят към страшното бъдеще на първата половина на 40-те, където пред детското око се разкриват най-кошмарните сцени, а след това действието отново се връща в привидно спокойния делник, в който само като отгласи се процеждат събитията в толкова близките Германия, Австрия и Унгария. И очакването, че нещо страшно идва, се засилва. Това е общност, за която е напълно понятен изразът Semper Idem – „винаги същото“, или както баба му казва, „Злото е винаги същото“.
Огледах малката купчинка хора около мен. Изглеждаха някак занемарени и жалки. Живееха между страха, че нещо ще се случи, и надеждата, че може би все пак ще им се размине. Очакваха чудо от небето.
В спокойния наратив за това толкова обикновено и едновременно с това завладяващо в детайлното си описание детство се смесват времената, а лекото перо на Лебович умело се отклонява за кратко в интересни сюжетни коловози, като например историята за хубавата еврейка и храбрия сръбски поручик, която няма как да завърши добре. Защото, както горестно пише авторът, „Колко ли любов е обезобразена, сломена, задушена, съсипана, заличена завинаги, не само в страховитата Голяма разплата, но и в нашите неотдавнашни малки войни и дребни разплати, подли и мръсни?“. Сякаш с порастването на детето ходът на събитията се забързва – а на читателя, който знае какво предстои, му се иска да забави тоя бяг на дните, дори да ги спре и да остави това момче и неговите близки да продължат да водят своите малки битки с живота, с осъждането на околните, с оцеляването в свят, който поначало не е дружелюбен. Защото в крайна сметка нищо от това, което правят, няма значение, участта им е предначертана отдавна. И колелото на историята идва, за да ги премаже всички наведнъж.
Но нищо от тези страховити дни не намира място в „Semper Idem“ – освен виденията от бъдещето, които има момчето. Джордже Лебович ни позволява да надникнем в неговите тетрадки със записки, които започва да води още като дете, и продължава и в бъдещето, особено в онова време половин век по-късно, когато отново злото нахлува по същите земи и разкъсва тъканта на обществото, което едва-що е излекувало предишните си рани. Наистина това е завладяващ в своята простота роман, хроника на едно толкова обикновено детство, за което е цяло чудо, че е останало кой да свидетелства… един свидетел сред десетки, стотици, хиляди подобни животи, за които няма кой да разкаже.
От същите жанрове
