Често се налага да се плъзнеш встрани от действителността, за да я предадеш в цялата й абсурдна реалност. „Сеньор Виво и Наркобарона“ е едновременно слънчева и сенчеста приказка за борбата на обикновения човек с многоликото и несъкрушимо зло, в което оръжия като прямотата и истината се сблъскват с коварството и безскрупулността – но книгата на Луи де Берниер отива отвъд баналната измамна победа на доброто и навлиза в джунглата на магическия реализъм ала Маркес. Тук може да се случви всичко, дори да се преживее нереално щастлива любов, но тук може и ще откриваш трупове в градината си, а близките ти ще са под непрестанна угроза от жестока, мъчителна смърт. И ще умират за теб, за твоята борба – тая цена трябва да бъде заплатена безусловно.
Дионисио Виво се осмелява да се опълчи срещу вездесъщите наркокартели в измислена латиноамериканска държава със слабохарактерен президент, корумпирана армия и полиция, с пречупено и мизерстващо население. Около него момичета са отвличвани, изнасилвани и убивани, труповете сякаш растат от земята като посеви, а Наркобарона е събирателното зло, черна дупка, която се храни с болка и нещастие. Виво пише писма до популярен вестник, в които излива истината – близките му го умоляват да спре или да избяга, но той продължава тъжната си борба със стоицизъм, като пътем преподава в университета своята мрачна философия на човек, виждащ света такъв, какъвто е. Едно след друго идват покушения срещу живота му, а само съдбата и магическия реализъм на книгата го отвеждат на крачка встрани от смъртта – убийците на наркокартела са безсилни. Но колко уязвим е един човек, който обича, който е готов на всичко за любовта, която тъкмо е отрил…
Луи де Берниер е написал шедьовър, който се родее по размах и дълбочина със „Сто години самота“ на Маркес (в книгата той ясно признава влиянието на големия писател), а по плъзгането по ръба на натурализма ми напомни на стряскащата „Пир в бърлогата“ на Хуан Пабло Вилялобос. Това е една от ония истински книги, които трябва да бъдат прочетени, дори и да оставят горчив вкус след това. Защото „Сеньор Виво и Наркобарона“ може да бъде гледана и като трагично красива любовна история, и като митологична поема в проза за вечната борба на Доброто и Злото, за нуждата от символи, зад които да се редят армиите, доскоро безредни тълпи от хора. Тази борба не може да бъде спечелена без жертви, а колко точно е готов да пожертва човек в името на убежденията си е въпрос, който винаги има личен отговор в първо лице, единствено число.
Тази книга показва броденето из джунглата на проваленото човешко общество, което се е предало и е отстъпило властта на безскрупулните шайки бандити, които в Латинска Америка са наркобарони – а по нашите ширини са обикновени политици. Опасности дебнат из тая джунгла на всяка крачка, дори и боговете слизат, за да вилнеят, демоните са част от реалността, но дори и в този стихиен ад волята и решимостта могат да бъдат използвани като мачете, с което да бъде направена просека за малцината смелчаци. Виво е животът, който винаги е готов да се бори за правото си на съществуване срещу смъртта в образите на двуноги изчадия. И ако точно със своята решимост той може да се превърне е легенда, в символ, чрез който оковите да бъдат счупени, то трябва да се помни, че тая решимост се калява чрез преминаване през съкрушителна болка. Няма друг начин.
Силно препоръчвам тази книга от автора на популярната „Мандолината на капитан Корели“, както и благодаря на малкото издателство „Лабиринт“, че имат смелостта да преведат толкова силна книга, която не е загубила нищо от актуалността и правдивостта си.
От същия жанр
