От момента, в който оповестихме, че в „Изток-Запад“ превеждаме „Бледа синя точица“ (а преди дни приключихме преговорите и за The Dragons of Eden), заваляха питанки дали ще преиздаваме по-стари неща на Карл Сейгън, в частност – „Сенките на забравените прадеди“. Разбира се, трябваше да отговорим отрицателно, защото както тази, така и прекрасната „Свят, населен с демони. Науката като свещ в мрака“ са си книги на „Бард“ и от тях зависят допечатки и преиздания. Факт е, че „Сенките“ е страшно търсена книга и отдавна няма тираж (допълнение: вече има!), а аз се добрах до нея едва преди две седмици, когато един приятел донесе в офиса личната си бройка, а аз дадох обещание, че ще му върна ценното копие непокътнато. Последните дни затънах надълбоко в нея, защото Сейгън е разпрострял на над 500 страници (с дребен шрифт) едно изумително пътешествие през милионолетията, подобно на това на Ричард Докинс в „Най-великото шоу на Земята“, но много по-подробно и обстоятелствено в проследяване на еволюцията, чийто добър или злощастен клон (в никой случай не завършек) сме ние. Защото:
Ние, хората, сме като новородено, оставено на нечий праг без писмо, в което да пише кое е то, откъде идва, какъв наследствен товар от качества и недостатъци би могло да носи и кои са неговите родители. О, колко бихме искали да разбулим историята на това сираче.
Карл Сейгън и Ан Друян поемат точно този тежък кръст (умишлено използвам тази метафора) – да разбулят историята на това сираче, която започна да се изяснява едва в последните столетия. От създаването на Вселената, през подробен разказ за живота на Чарлз Дарвин (и един негов много хаотично интелигентен предходник), та към мащабна картина на еволюционните промени, които довеждат до появата на хомо сапиенсите. Глава след глава двамата автори рисуват мащабни платна с различни герои от животинското царство, описвайки щрих по щрих как всичко на тая планета е свързано в красива и изключително неезотерична картина. В книгата са сбрани чудовищно количество факти, брутално много до невъобразимост, затова се чете бавничко, без бързане. Някои неща ги знаех от „Най-великото шоу на Земята“ на Докинс, а сега сериозно се чудя какво повече ще прочета в наближаващата към издаване негова The Ancestor’s Tale: A Pilgrimage to the Dawn of Evolution, но ще се види, още една рационална и трезва книга на фона на десетките излизащи ежеседмично безумни езотерики и душеслабителни за ментални идиоти няма да е в повече никога.
Сред тези сякаш безкрайни страници се формира образът на съвременния човек – наследник на милиони години сляпа еволюция, движен от безкрайно много фактори вътре и вън от него, сложно и противоречиво същество, далеч, далеч от съвършенството – точно напротив – бъкано с грешки и ненужни останки, които обаче свидетелстват за явната и очевидна за всеки мислещ човек липса на божествена намеса в произхода ни. Фактът, че сме едни еволюирали животни, обаче ни поставя и пред множество проблеми:
„Расизмът, сексизмът и една токсична смес от ксенофобии все още влияят до голяма степен на нашите действия или бездействие. И все пак едно от най-гордите постижения на нашата епоха е появата на глобалния консенсус – въпреки многото неуспешни стартове, – че най-накрая сме готови да оставим зад себе си този атавизъм в миналото. В нас говорят много древни гласове. В състояние сме да заглушим някои от тях, след като те вече не могат да служат на целите ни, и да подсилим други в моменти, когато имаме нужда от тях. Това ни дава основание за надежда.“
Аз обаче не съм оптимист – човекът си умира да си стои на примитивно ниво и хич не ще да се изправи пред сенките на прадедите си, да ги припознае, да им отдаде дължимото уважение, но да се обърне и да поеме по личен, различен, разумен и несамоубийствен път.
За тази книга може да се напише мащабно и чудовищно ревю, но не искам да го правя, този път предпочетох да не си водя подробни записки, а по-скоро да се потопя в магията на една повече от знакова книга, пък при следващо прочитане ще си извадя куп неща от нея. Вярвам, че тази и другите книги на Сейгън трябва да бъдат четени обезателно на млади години и тогава ще има надежда за тая планета – не знам друг автор, който да може по този начин да запалва хората за здравословна и мозъкополезна страст по науката, рационалното, по магията на непознатото в нас, в околните, на планетата и във Вселената.
Тогава бихме излезли от сенките на прадедите си и бихме засветили със собствена светлина.
