Има някаква хармония между името на последния роман от юношеската трилогия на Сафон, усещането за отиващо си лято и още по-осезаемата тъга, че това беше, свърши се – скоро няма да прочета нищо ново от любимия ми испански автор. През последните години имаше моменти, в които той ми беше безспорен любимец изобщо, после други (като Джефри Юдженидис) го поизместиха, но винаги в мен оставаше слабостта към „Сянката на вятъра“, „Играта на ангела“, „Затворникът на рая“, „Марина“… а нейде там витаеше и предвкусването, че цели три романа ме очакват. Дойде и тяхното време – „Принцът на мъглата“ и „Среднощният дворец“ в общи линии ми допаднаха, като за първи негови творби те съчетаваха добре лекотата на юношеската литература с обичайните мрачни потапяния на Сафон. Сега и последната – „Септемврийски светлини“ – излиза до дни по книжарниците.
Вече знаех какво да очаквам от предишните две, определено могат да бъдат прокарани много паралели за начина, по който Сафон изгражда приключенските си книги, как рязко забързва действието и обичайното свръхестествено зло щраква със зъби, винаги породено от нещо ужасно в миналото, винаги следствие на погрешни решения и нарушени клетви и важни обещания. „Септемврийски светлини“ се доближава силно до „Принцът на мъглата“ – най-малкото пак има загадъчен, обвит в пелерина от мъгли фар, – отново момче и момиче, откриващи любовта, трябва да победят зло същество, което дири отмъщение. Този път е замесен гениален майстор на играчки, обитаващ претъпкана с шантави механизми къща, който крие много болка в миналото си, а едно семейство, дошло да работи за него, спасявайки се от мизерията и дълговете, става неволен свидетел на последствията от дадено безкрайно отдавна обещание на мистериозния Андреас Корели (диаболичният образ от „Играта на ангела“).
В „Септемврийски светлини“ има от оная светлина и жизненост, която властва изцяло в любимата ми „Островът“ на Александър Секулов. Има го тоя трепет на първата голяма любов, а Сафон по обичаен маниер рисува образите на младостта, на безкрая на морето и опиянението от споделеността. Едновременно с това умело задълбава в болката от загубата, но и възможността тя да бъде преодоляна и да бъде даден втори шанс. Самата борба с мистериозната сянка, това зло, което се излива по стените и обсебва механични чудовища, бе очаквана и по рецепта, която след няколко прочетени книги от Сафон едва ли може да изненада с нещо – силното в книгата са именно героите, които изграждат себе си в борбата с безликата заплаха.
Последната от юношеската трилогия на Сафон не надгражда предните, по-скоро ги допълва и дошлифова. Ако ги бях чел преди петнайсетина години, навярно бих ги харесал много повече, но сега много повече се радвам на стиловата безукорност на испанеца, умението му да разказва бързо и красиво, да гради светове и да ги руши със стремителен замах. И остава само чакането за последната част от Барселонската тетралогия, която просто трябва да бъде нещо изключително. А кога ще я четем… е, това вероятно и самият автор не знае още.
