Знаате ли кво се случва с организмо на един човек, къде не а от нашио край, коги лизне северозападня скоросмртница? Сигур знаате, ама я да си каем. Мумифицирва се. Изтръпват му ногите. Очите му излазат от гньездата си. Ще му се да се не а раждал на тоа свет. Потачат му слъзи. Засръбева го далако. Дванаесетопръстнико му скланя панкреасо да си биат камшико. Дири макье си. Аха да ревне и да не спре, докъде си не съдере дробецо.
Я ако ви думам ка си требе за тая ми ти книга, нивгаж веке нема да улезете у блого. Затуй нема 🙂
„Северозападен романъ“ на Стоян Николов-Торлака е колоритна книга, каквато не сте чели, така си мисля аз. Книги на диалект има немалко (едни „Трънски разкази“ на Петър Делчев ми идват веднага на акъла), но това не е просто роман на почти извънземен за несеверозападняци език – много повече е роман за манталитет, за начин на живот, за междучовешки отношения, които са трудно разбираеми, но съществуват. Давам ви един жокер – преди, по време или след четене отидете да гледате изключителната постановка „Живак“ с Димитър Живков в главната роля, да му го намаам у талантливио пустиняк! Определено е далеч по-безопасно, отколкото на живо да се убедите в съществуването на особената, неподражаема и безспорно неразбираема Северозападна България, забравена от бог, държава и всех.
Историята се върти около отчаяните опити на типичния северозападен образ Братан да вкара в правия път сестра си, която освен дивна хубавица, е и доста… хм… общителна с мъжкия пол. Ама като казвам общителна, разбирайте… знаете какво да разберете. Та от мъка, че постоянно отнася бъзици в селската кръчма, тая почти митична сцена на развитие на действието, той си наумява да я омъжи за местния идиот, който може да е ударен в едната глава, но с другата си компенсира, та е областна радост и разтуха за всички жени в нужда. Торлака завърта едни обяснения, подкокоросвания, убеждавания – бе любовна история, както си трябва, кулминираща в най-разпасаната сватба, каквато може да си представите – а от целия сеир произтичат куп комични, драматични и трагични ситуации… ма на всичките ще се смеете, мисля си. Покрай тая сватба ще опознаете цяло село неподражаеми ора, неповторими не само с научно необяснимите си способности да пият, но и с оцеляването си напук на всичко. Те не са красиви, ни един от тях, не са забавни, рядко са работливи… но от тях лъха едно здравомислие, което се отразява и в говора им, и в постоянното пцуенье, което си е вкоренен етикет на водене на разговор и от него мърдане няма, в широка гама обиди, на които никой се не обижда, но и възможността от една права приказка да стане крив бой. Ей добър пример за типична сцена: обстановката е кръчмата, а в нея тъкмо е влязъл главния герой с кървав чаршаф и голема манара в ръка.
– Съга ще ви каем разни работи, къде мое и да ги не повервате. Само внимавайте кък реагирате, що я си нги вервам и мое и да побеснеем, знаа ли човек… – Свилен млогозначително погледна къде манарата. – И ако мое да не мръдате от местата си додек свръшим, златни ще сте, да знаате!
Е замирваа си ората. И вие бите си замирвали, ако срещу вас има човек, къде до преди неколко дена е бил тотален откачалняк, а съга разнеса голема манара…
„Северозападен романъ“ не се чете лесно, даже ако си от оня край и си чувал немалка част от лафовете и псувните – моралните устои също са доста излишни при четенето. Натуралистични сцени си има бол, а човещината и доброто отношение са внимателно скрити под мръсни приказки и псувни, но ги има – просто трябва да бъдат прозрени. Стоян Николов-Торлака обаче не просто е нахвърлял едни страници, изпълнени с бой, ебанье и србска музика (това си е израз, нема да го цензурирам), но е създал история, която отразява истинското състояние на нещата, та макар и в не много криво огледало. В края той въвежда и известен противовес в лицето на един мистериозен англичанин, заселен под охрана в селото, но тази част на историята по-скоро остава недоразвита и неясна, макар и да има забавен сблъсък с коледари (или по-точно хитро маскирани пияндурници). Но любовта между Свилен и Юбица ще се запомни, в това съм сигурен – всеки, който се престраши да отгърне тия страници и да ги преброди, ще усети, че в тях се крие и писателски талант, и умение да се описва една реалност, която без езика, на който се говори там, би останала безсловесна и беззъба.
Важно е да знаете, че книгата си има речник и на думите, и на характерните изрази, за да се не чудите какво значат „гледа като пресисал“, „да бием катеричоко“, „да си скинем дреите“, „фацам си ташаците под мишница“ и прочие.
